Племенницата на Ламбо Росица Обрешкова само за "България Днес": Връщам Ламбо на сцената

Не трябва да бъдем тежки съдници

към театъра

С благодарност се разделих с мама

Коя е тя

Росица Константинова Обрешкова завършва "Актьорско майсторство" в НАТФИЗ "Кр. Сарафов" при проф. Димитрина Гюрова и проф. Пламен Марков. Специализира режисура при проф. Маргарита Младенова. В НАТФИЗ преподава във факултета по сценични изкуства. Главен асистент е на проф. Стефан Данаилов. Режисьор е на много постановки: "Змей", "Нина", "Една добра жена в една лоша зима", "Камино" и много други. Днес е премиерата на "Кръв и власт" в НАТФИЗ, авторски спектакъл, на който режисьор е Роси Обрешкова.

- Честит рожден ден, Роси. Как ще отпразнуваш празника си днес?

- Благодаря. Ще го отпразнувам първо с премиерата на "Кръв и власт". После ще се почерпим. Това е вторият път, в който правим с класа на проф. Стефан Данаилов композиция от шекспирови текстове, като този път включихме и Джон Уебстър и Кристъфор Марлоу. Децата сами си намериха откъсите, изчетоха страшно много материал, дадоха много от себе си. Искам да ги похваля, защото освен много красиви, са и изключително талантливи. Имаме си и автор на музиката - Живко Сираков, както и автор на плаката Марин Рангелов. Както се шегува Мастера: "Вземете тези текстове да ги предложите на Министерството на образованието, да обикаляте в страната и хората да се образоват" (Смее се). Така е, но в това сложно време, в което живеем, взирането в ренесансови автори и разкриването, че машината се върти по абсолютно идентичен начин и нищо не се променя, продължава да вълнува възприятията ни. И наистина - висока е цената, която трябва всеки да плати, когато се стреми към властта. "Зверско синьо" е другата пиеса, която също ще е премиера на класа, но тя е на моя колега Сава Драгунчев. Той преведе тази пиеса на Филип Ридли и този път се разделихме с него като режисьори. Това обаче е за добро.

- Вече си доктор, честито.

- Да, това беше мечта на майка ми, най-сетне на взема докторската степен. Много ми е прясна раната по майка ми. И постоянно като се сетя за нея ми става едно такова топло, приятно, с благост я помня. С невероятна любов и смирение се разделихме с нея. Последно ми каза, че не й се умира. Но тя си беше такава - борбена, емоционална. Само че този път мъката след кончината на брат ми беше твърде голяма за нея и не успя да се справи с това. Много е болезнено, когато се случват трагедиите една след друга. Трудно е.

- Ти успя да й посветиш два спектакъла все пак, авторски?

- Да, две специални роли само за нея писани. Имах късмета да я режисирам на сцената, така е.

- А за Ламбо кога да очакваме проект?

- Ами действаме си ние с Ламбо. Поставили сме си сериозно предизвикателство и много готини артисти ще играят с него. Пиесата ще се играе в Народния театър и Ламбо влиза в ролята на банкер. Казва се "Актрисата" на Питър Куилтър. Главната роля е на Аня Пенчева, тя е актрисата, нейният годеник любовник е Мастъра, бившия й съпруг е Кирил Ефремов, нейният син е Павел Иванов и нейният агент ще го играе Ненчо Илчев. Ненчо и Павел са студенти на Мастера в различни курсове на НАТФИЗ. Аз ще ги режисирам.

- Как се отнасяш към любовта на Аня и Стефан и извън сцената, Роси?

- Знаеш ли, и майка ми, и Стефан са от друго тесто замесени. Те наистина са хора на любовта. За тях тя има друг смисъл, не е злободневна, ежедневна, а е гигантска и е насочена към живота и света наоколо. По друг начин е отношението им към живота. Така че, тяхната любов никак не ме занимава или тормози. И майка ми, и Стефан, и Аня са екстраординерни хора, свръххора, хора айсберги.

- А как се отнасяш към писанията, че Ламбо има паркинсон?

- Ами как? Той от мнооого време го има. И какво от това? Това е една болест, който се преборваш, тя е затова, да се бориш с нея, не да й се отдаваш и да страдаш. Нито е тежко болен Мастера, не е и на легло. Но у нас като че ли обичаме героите си да ги виждаме нещастни и тъжни. При него обаче това не върви.

- По всеобщо мнение си талантлив режисьор. Ти как се виждаш в собствените си очи?

- Знаеш ли, не ме занимава фактът да правя пиеси в Народния театър, искам да си ги правя навсякъде. Дори да са бутикови, от много хора неразбираеми, мен това ме радва. Смятам, че хубавото на театъра е, че е медиаторно изкуство. Всеки го изживява по различен начин. Защото за да се появи всяко представление, е имало поне един зрител, който да е съпреживял и да го е пожелал. Нека не бъдем тежки съдници, това също е една от трагедиите у нас. Ние от всичко разбираме, все критикуваме. Не е нужно. Въпросът не е да намериш лошото, а изключителното и доброто. Защото то по-трудно се ражда.

- Така е. Вярваш ли, че отново може да има Златен век на българския театър?

- Вярвам, че могат да се достигнат 90-те години, когато това наистина се случваше. Имаме безкрайно добри примери. Ето на мен много ми хареса постановката "Танцът Делхи" на Галин Стоев. Може би защото темата, която засяга, е ситуацията, в която преминава животът ми - загубата на родител, изобщо разглеждането на смъртта в различните й ситуации, някак ми се случи да го прежив по-лично представлението. Тук липсва малко нагласата у българския зрител за такива спектакли. Свикна се да няма лошо от сцената, сериозни гледни точки, но и това трябва да ни се случва. В момента вкусът на българина е в много критична точка.

- И дъщеря ти се е запалила по театъра, чувам.

- Нее, Стефана е волейболистка, още е малка на 12 години. Вярно е, че гледа театър, но това е защото от малка познава сцената. Рано е да говоря с нея за това.

- Всяка жена трябва да има своя змей, казваше. Има ли мъж до теб сега?

- Ха-ха, ами с жена режисьор е много трудно съжителството. Но ако Вселената ми го е отредила, то ще се случи. Аз не напъвам.