Проф. Данаилов само за "България Днес": Има Бог!

Най-щастлива тази година беше срещата ми с Аня Пенчева

Кой е той

Проф. Стефан Данаилов е любим актьор на не едно и две поколения. Има над 150 роли в киното, театъра и телевизията. Дългогодишен преподавател по актьорско майсторство в НАТФИЗ. Вчера неговият клас имаше премиера под режисурата на племенницата му Росица Обрешкова.

- Проф. Данаилов, харесахте ли играта на студентите си в "Кръв и власт" под режисурата на племенницата ви - д-р Роси Обрешкова?

- Разбира се, аз съм ги гледал и преди премиерата. Вкъщи сме го работили много това представление, тъй като това е много тежък текст. И децата се справят много добре.

- Винаги сте помагали на тези деца - "продавали" сте ги и пари сте им давали...

- Така е. Защото знам и 2 и 200. До първите серии в "На всеки километър" никой не ме беше чувал. Приятелите ме знаеха като Ламбо, Цапето, душата на компанията. Мацките си падаха по мен. А аз исках всички да ме харесват, да съм им симпатичен. Скоро обаче разбрах, че това няма как да стане, а и не е необходимо. Преживявах силно репликите зад гърба си. Сега звезди под път и над път. Но тогава си беше събитие, когато влезеш в кръчма и всички спират да ядат и да пият, за да те гледат... Снимахме около Благоевград. Шарланджиев беше местен и много обичаше да работи там. Всеки го теглеше към неговия край. Нямаше кетъринги, каравана за почивка, ала-бала. Къде бе, братче - клякаш на ливадата и това е. Носеха много хубав бял хляб и балкански кашкавал от съседна мандра. И домати. Черкела седнал на едно столче - тъкмо бяхме свършили с епизода, в който той скачаше от един мост и така избягваше от Деянов. И аз, за да не ги гледам как ядат - бях започнали проблемите ми с напълняването и с идиотските диети, бях полегнал на тревата и дремуцах. Гледах да спестя обяда. Черкела по едно време взе да ми вика: "Деянов, хъшче, вземи бе, апни, не се мъчи, рано ти е", и ми подхвърли като на гладно куче страхотен комат с кашкавал (смее се).

- Разбрахме, че се качвате и вие на сцената заедно с Аня Пенчева, а през пролетта е премиерата?

- Да, точно така. През лятото се видяхме с Аня, тя ми даде пиесата, прочетох я два пъти и харесах ролята. Смятам, че ще се получи добре. Тази година тази среща с Аня бе от най-щастливите за мен. Защото напоследък се притеснявам, като не виждам добре и не чета много, съответно ме е страх да не почна да забравям. Но сега се радвам, че почвам да репетирам.

- Страхотно е това! Стоянка Мутафова радва ли ви, че и тя е още на сцената?

- Ооо, да. Тя е герой, това нейното няма повторение!

- Как избрахте актьорската професия, Иван Кондов ли ви насочи?

- Да. Всъщност той бе човекът, който ме пазеше да не правя много глупости. Той беше мъжът на сестра ми Роси - големият Иван Кондов. Имам една случка, която винаги ще помня за моето начало като артист. Седях на стола в Сатирата, когато Иван играеше в Чеховите разкази там. Бил съм 10-и или 11-и клас, но ясно си спомням, че до мен в театъра седеше големият български футболист Симо Манолов. Играеше централен защитник, здрав, як мъж. В един момент, не знам как се случи, но ми стана страшно мъчно от монолога на героя, изигран от Кондов. И аз кротко си плачех. В един момент се обърнах и видях, че и Симолията рони сълзи. А той беше за мен нещо като Скалата за сегашните тийнейджъри. Ето такъв тип беше този футболист - не човек, а желязо. И плаче. Усетих, че има нещо особено в Кондов. Другите се правеха на смешници, но на мен нещо не ми беше забавно. До този момент никога не бих се запитал дали аз бих застанал така на сцената. И после, когато влязох в академията, приет от проф. Стефан Сърчаджиев, на Йоско баща му, и от Методи Андонов, бях една летяща птичка, снимаща се във филми, но винаги с усещането, че всичко е игра. Ако има нещо красиво в моята професия освен живия контакт с хората, за който говоря от време на време, освен това, че повеждаш публиката нанякъде и я хващаш за гърлото, енергията, която ни дава, е огромна. Постепенно от щуротиите, които правех и различните безумия, като това да показвам среден пръст например от сцената, изведнъж се укротих. Фантазията ми продължаваше да бъде неукротима, но простотиите, които правех, ставаха все по-малко. Нашите учители просто ни зарибиха с нещо чудесно. С това, което толкова години упражнявам, работя, изживявам и безкрайно много обичам. И така аз станах артист. Това искам и на тези деца след мен да предам. На всичките.

- Децата ви обожават. Казват, че сте като втори баща за тях. С тях ли ще изкарате Нова година?

- Сигурно пак като миналата година ще дойдат при мен. Голяма веселба става. Като се изморя, си лягам, те продължават. Радва ме, че всички ме обичат от випуските, които съм имал. Като се върна назад, май 88 година беше първият ми клас. Тогава бях още млад. Учех се да преподавам, те на театър. Но истината е, че винаги съм попадал на талантливи и работливи деца. И не съм ги спирал никога. Да участват в каквото ги поканят - реклами, масовки, това е начинът да ги забележат. Защото са красиви, много.

- Влюбвания има ли между тях?

- Съветвам ги да не го правят, защото в някакъв момент единият изпреварва другия, говоря професионално, появява се ревността и почват да си пречат, вместо да си помагат.

- Помните ли първата си любов?

- Ами, беше толкова отдавна (смее се). Моето детство беше много лудо. В пети клас ми беше най-трудно, защото дотогава другарката Божкова ми пишеше отлични оценки, ама после стана трудно. Оказа се, че в пети клас знам таблицата само до пет. После все имах проблеми с тази математика. По едно време имах четири двойки почти по всичко и криех бележника. Докато един ден да вземат да кажат на баща ми. Тогава говорихме много с него и аз се промених. Записах се на всички кръжоци. По химия търсех сода каустик от фабрика за олио, по география - пръв, по руски другарката наблюдава танцовия състав - и аз там пръв, на хор ходех - почнах тенор, завърших баритон, драмсъстави, и накрая по всичко имах шестици, само с математиката беше по-трудно (смее се).

- Липсва ли ви Мария?

- Разбира се! Тя е любовта на живота ми. За съжаление другарче ми липсва. Никой не ме забравя, постоянно идват внуци, децата, близките, но човек до теб, липсва ми, разбира се.

- Приятелите сещат ли се за вас?

- Да, шегувам се, че съм станал като Бърза помощ. Голяма част от моите приятели са лекари. Тези, които на мен са ми помагали и покрай мен помагат и на моите приятели, то става като верига на доброто. Защото през годините знам какво е да имаш нужда от медицинска помощ. Когато се случи нещастието с Росенчо, сина на Мери, тогава, ако не ми бяха помогнали на мен с лекарствата, които намерихме, 92-ра година беше, не знам какво щеше да се случи. Но Бог го пазеше него. Най-добрите ми приятели обаче си отидоха - и понякога няма с кого да споделя като преди с Боян Иванов, със Сашо Бразицов, с Найден Андреев. Те винаги са ме обичали предано, макар да не се чувахме често с тях.

- А колеги от гилдията?

- Голяма част от тях мислят, че ще ме притеснят. Аз пък не искам и да ме съжаляват. Това сигурно са вътрешни мои моменти, които се случват.

- Но пък не спирате с купоните? Идва Стефановден?

- Да, като че ли с годините все по-големи ставаха купоните. Тази година беше плодотворна за мен, и книгата ми се хареса, което много ме радва.

- Вярвате ли в Бог?

- Вярвам като всеки човек, но не съм набожен. Не и в този смисъл. Но, да, вярвам.

- Смятате ли, че съдбата е благосклонна към вас?

- Да, може би, защото животът ми и сега не минава в постоянно преследване на цели. Аз съм артист и умея да давам, затова и получавам от този живот.

Ужасно е да чуеш хъркане след монолог

- Как съветвате учениците си, когато скучаят на представление, да "хващат отново зрителя" в играта?

- С годините ухото свиква с това, което се случва в салона. Започне ли скърцане на столове, това означава, че клиентът вече се върти и че му е леко скучно. Схемата е ясна - веднага вдигаш гласа с две октави, за да му приковеш вниманието. Положението обаче се усложни, откакто купиха тия пусти фотьойли. Все си мислех, че хората ме слушат, нали съм много магнетичен, докато един ден се оказа нещо различно. Представлението беше тъжен монолог, аз в целия си блясък и очарование пускам сълза, тишина и си викам: "Е, те тук вече ги разбих!". И в цялото това безмълвие изведнъж прозвуча юнашко изхъркване. Беше ужасно. GSM-че да извъни, карай, вече сме свикнали, ще издържим някак си, прозявка иди-дойди, но хъркане! Защото хората идват в театъра от работа или от без работа. Проблемите са страшни. Човекът едвам се е прибрал и жена му го подхваща: "Бързо, хайде на театър". Дори понякога не знае какво ще гледа и докато стигне до тоя пусти театър, трамваи, блъсканица. Влиза в последната минута, сяда задъхан, завесата се вдига. В първите десет минути човекът въобще не знае за какво става дума. А драматургията невинаги е такава, че да те хване веднага. Има обаче правило, в което съм абсолютно убеден - зрителят помни винаги началото и финала. И ако има някакъв особен акцент по средата на постановката. Едно време играехме по 2-3 часа, хората се прибираха късно, но не се страхуваха, че се прибират късно. Сега е друго.