Момчета в инвалидни колички са баскетшампиони

Националите получиха специална покана за гръцкия отбор

Те са без крака, но играят баскетбол! Нищо не може да спре Николай и Георги да вкарват кошове, а страстта и волята им са толкова големи, че печелят шампионати и трупат медал след медал. Младите момчета са забелязани от елитния гръцки отбор "Панатинайкос" и съвсем скоро заминават за южната ни съседка, където ще изкачват нови върхове.

Историите на Николай и Георги са различни, но характерите им пасват още когато се срещат за първи път. Днес са неразделни. Както на терена, така и извън него.

Георги се ражда с малформация. Левият крак е изкривен, десният е по-къс, заради което е ампутиран и на негово място момчето слага протеза.

"Не е нещо страшно. Не е нещо, което да ти пречи в живота, да се сдухваш, да нямаш приятели или социален живот. По-различно е, ако го приемеш, че е така", разказва с усмивка пред "България Днес" 24-годишното момче.

Въпреки трудностите Георги започва работа веднага щом става пълнолетен. Не обича да чака на другите. Преди четири години се мести в София, където намира голямата си любов - Мариета. Двамата живеят заедно и тя е неотлъчно до него. Баскетболното му пътешествие започва преди малко повече от три години. В момента, в който влиза в залата, отказва да излезе оттам.

"Тренировките ми дават супер зареждане. Нямам търпение да отида в залата, даже бих спал там. При нас няма как да чуеш - "Не мога това, боли ме онова". Влизаш в залата и забравяш. На всеки му е трудно. Всеки си има проблеми, но начинът не е да се оплакваш", казва с усмивка националът.

При Николай нещата стоят по-различно. Преди десет години работи като асансьорен техник. Докато е на адрес, машина се стоварва върху него. Чупи няколко прешлена на гръбнака. Така, едва 22-годишен, Николай сяда в инвалидна количка. Преди седем години влиза за първи път в залата. Помни първата тренировка и как всичко му се е струвало сложно.

"За съжаление има хора, които стават асоциални, когато нещо се случи с тях. Много е трудно да ги накараш да излязат от вкъщи. Аз бях един от тях в началото. Спасиха ме тренировките. Ние сме като едно голямо семейство. Научих се да отсявам. В днешно време хората са счупени. Затова гледам да се обграждам с хора, които са ми нужни", разказва пред вестника борбеният мъж.

Днес момчетата са по три пъти в седмицата в залата и не спират да се забавляват. Съвсем скоро им предстои да покорят нови върхове.

Пожелаваме им много успех!

Доли ТАЧЕВА