Невероятният Стефан Мавродиев на 75 г.: Мразя юбилеите!

Ругая, защото вярвам, че нещо може да се промени

Кой е той

Стефан Мавродиев е роден през 1943 г. във Варна в семейство на учител и оперна певица. Завършва детска театрална школа и актьорско майсторство във ВИТИЗ при Методи Андонов. Има над 100 роли в театъра - Пловдивския, Младежкия, Театър 199, в Сатиричния и в Народния театър. Като режисьор става популярен с постановката "Йестърдей". Над 50 са ролите му в киното. Като поет има шест стихосбирки. Само преди няколко месеца - на 29 декември, Мавродиев стана на 75 години. По този повод Младежкият театър "Николай Бинев" посвети роля на доайена си в спектакъла "Аз, Фойербах".

- Г-н Мавродиев, кой избра пиесата "Аз, Фойербах", с която да ознаменувате своята 75-годишнина?

- Разбира се, избра го шефът на Младежкия театър Владимир Люцканов. Не се случи специално за моя юбилей, просто съвпадна. Пиесата на германеца Танкред Дорст разказва за актьор, който след 7 години пауза се завръща на театралната сцена, за да се яви на кастинг за желана от него роля пред великия режисьор Летау. Господин Летау обаче закъснява, а Фойербах е посрещнат от неговия млад асистент. Режисьор на постановката е именно Влади Люцканов. Редом с мен на сцената са Ахмед Юмер и Живка Ганчева. Но няма да разказвам повече, ще се радвам хората да дойдат и да я видят.

- Много или малко са 75 години?

- Ха-ха, аз никога не съм празнувал юбилей. Мразя тази дума. Освен това вече ги навърших тези години. Смятам, че празнуването на юбилеи е най-голяма глупост на света. Това означава, че човек отива в десета глуха и всички се радват на това, че той свършва.

- Тогава правите ли равносметки?

- Равносметките са в червата на човека. Лично аз непрекъснато ги правя. Всяка моя роля е вид равносметка, защото изразява всичко, което ми се е случило до този момент. Това ми е работната площадка, лопатата, чукът, кирката. Трябва да копаеш и да разкриваш, защото самородното злато си самият ти. Хората са истинското съкровище, но не го знаят. А и умишлено им пречат да го разберат, за да могат да ги манипулират и обират. Преди 10-15 години всички се смяха, когато казах, че в Софийския университет трябва да отворим катедра по уродология. Някои си помислиха, че това е някакъв нов термин. Та там ще поканим да преподават онези, които се занимават с политика в България. Те ще разкажат своя жизнен опит и ето я новата наука. Ето още една равносметка - българинът не знае какво иска, но силно го иска. И още - стремлението към величие е вродена тъпота.

- И в какво е спасението според вас?

- По едно време имах усещането, че театърът ще изчезне, защото изчезваха нормалните отношения между хората. Слава Богу, и двете оцеляха. Все още има такива, които намират начин да се отстранят, да се измъкнат и да продължават да живеят, да работят, да се радват. Те изпитват нужда от изкуство, занимават се с духа си, а не гледат безсрамието, което цари около нас. Театърът е жив, пък и не иска пари. Имам една друга равносметка - щом стане дума за пари, всяка нежност изчезва.

- А вие как променяте света около себе си? Или гледате отстрани на случващото се?

- Аз играя. Давам възможност на хората да се сетят, че са човеци, а не унижени тъпаци.

- Значи сте оптимист?

- Разбира се. За това не обичам юбилеите. Това, че ругая толкова много, означава, че вярвам, че нещо може да се промени. В това да млъкнем няма никакъв смисъл.

- А кое е за предпочитане - свободен в изразяването си артист или задоволен материално, но угоден на властта?

- Илюзия е твърдението, че навремето артистите сме били по-привилегировани от останалите. Ние бяхме толкова добре, колкото и другите хора. А сега като че ли някой ни отмъщава за нещо. Но ако сме имали някаква привилегированост, това означава, че онази държава е имала отношение към своята култура и наука.

- Знам, че Людмила Живкова ви беше приятелка.

- Да, Людмила беше невероятна жена. Опитваше се да покаже другото, културно лице на България. Знаете ли, че тя първа създаде тракологията у нас? Дотогава от СССР отказваха да признаят, че по нашите земи е имало такава цивилизация. Учените там все опитваха да омаловажат историческото ни значение. Но и Людмила си плати накрая. Не знам, но на този свят човек не може да постигне свободата си, без да си плати по някакъв начин. И при нея може би така стана.

- Хората в съвременното общество обаче искат ли да видят истината за това какво се случва около тях?

- Мисля, че вече започнаха да виждат добре. Но сякаш е малко късно. Много от нещата са тръгнали в не много добри посоки. Тази практика я има по цял свят, не трябваше точно това да вземаме от свободния свят, както го наричахме преди. Работата е много неприятна, защото в тази глобална бъркотия, в която живеем, се случват ужасни неща. Може би трябва да минат още много, много години, за да си дойдат нещата по местата.

- Какво трябва да се случи?

- Всичко трябва да се случи постепенно, защото трябва да се започне все отнякъде. Да се създаде ред. Ако правилата, каквито и да са те, се спазват от всички, това вече е морал. За жалост у нас моралът е само на книга и на приказки. А действията на индивида са неморални. В нашата история на някаква държавност там върви алъш-веришът - аз на тебе, ти на мене. Това ни е заложено, но най-забавното е това, че такова разбойничество се развихря след 1878 г., че се налага Народното събрание да въведе военно положение. Пътищата са били непроходими, защото разбойниците са ограбвали който мине. За да се справят, дават всичко в ръцете на войската и всеки разбойник се обесва без съд и без присъда. Създава се шок. Нещата обаче се успокояват и се оправят. У нас хаосът беше овладян много яко, но беше заклеймен като тоталитаризъм. Не казвам, че това трябва да бъде нашият пример. Но примерът може да бъде една законова държава като Германия, Франция, Англия.

- В последно време сякаш хората имат по-голяма нужда да ходят на театър?

- В театъра ние, актьорите, ги откъсваме от ежедневието им, но ние през цялото време говорим за техния живот. Има както смешни неща, така и тъжни.

- Театърът ще помогне ли обществото да върви напред?

- За жалост в момента се наслагва това, че всичко, което е било досега, е мрачно и не трябва да го има. Хората все още не могат да си върнат чувството за ориентация. Всичките стойности и понятия олекнаха, защото хората на практика виждат, че това, което се нарича морал, сега не струва пукната пара. Не може да се стремим само да оцеляваме. Изкуството може да формира националното самосъзнание. То дава опорните точки на стойностите.

- Все пак продължавате да играете и на 75 и се справяте чудесно.

- Ами, къде ще ходя. Както казах, не приемам думата юбилей, защото е неприятна дума. Звучи сякаш си слагаш големия тумбак на масата и каквото било - било. Аз си се чувствам аз. Може би това е така, защото работата ми е свързана с едно вътрешно движение. Занимавам се с пластиката на себе си, ама отвътре. Непрекъснато правя нови и нови представления, занимавам се с литература. Общувам главно с млади хора. Средата, която ме заобикаля, са хора между 20- до 45-годишни. Смея да кажа, че съм най-старият в Младежкия театър, където играя. Директорът Влади Люцканов го знам от малко момче, а вече и той е на години, но когато непрекъснато се занимаваш с изкуство, ти нямаш усещане за годините.

- Всестранно развита личност сте. Говорите в рими, пишете на салфетки стихове.

- Да, така е. Имам едно любимо хайку, което обичам да повтарям - казва се "Стриптийз". Ето го: "Тя съблече очите си". (Смее се.) Да продължавам ли?