Индийци измислили наргилето

Първоначално се правело от кокосов орех, персите го модернизирали

Индийци са в дъното на драмата с наргилетата, която се завихри напоследък у нас. Именно те са изобретили уреда за пушене, сочи историята. Индийците използвали наргилето като приспособление за получаване на обезболяващо средство, тъй като вместо тютюн използвали хашиш, смесен с други лечебни растения и подправки. Употребявали повторно и смолата, която се отделяла при горенето на сместа. От Индия модата бързо се разпространила в арабския свят, а накрая стигнала и до Европа. Пушенето на т.нар. водна лула едва през последните години доби популярност и у нас.

Появиха се специализирани барове, но нямаше контрол. Затова и тази седмица депутатите забраниха пушенето на наргилета и електронни цигари от деца до 18-годишна възраст. За всички останали това ще бъде позволено, дори на закрити обществени места. Това стана факт с приемането на окончателните промени в закона за здравето.

Водната лула представлява тръба, на която от единия й край е поставен тютюн, индиректно нагрят на огън, а тръбата води до стъклен съд с вода, в който се филтрира димът и после се вдишва от един или няколко маркуча. Може да се използва за пушене на тютюн, билки и плодове. Тютюнът на наргилето е смесен с различни аромати (най-често плодови), които представляват около 80% от целия тютюн.

След появата си първо в Индия наргилето става много популярно в Персия, откъдето бързо се е разпространило в страните от Близкия изток, Източна Азия, Египет, Северна и Източна Африка и на цялата територия на Османската империя. Навсякъде наргилето е наричано по различен начин и затова днес то има около 40 имена, всичките с персийски произход.

Първоначално наргилето изглеждало като кокосов орех от палмата нарцил, която расте в Индия. Меката сърцевина на ореха се отделяла, пробивали се две дупки, като в едната поставяли сламка, а смеската от тревите слагали вътре. Това всъщност била първата и най-простата форма на съвременното наргиле. Точно с името на палмата - нарцил, е свързано и съвременното име на наргилето. Въпреки че името "нарцил" се използва все още на някои места, поради различните езици и различното произнасяне на звуковете то постепенно се изменило до днешните "нархиле" или "наргиле".

По-късно примитивният уред за пушене през вода и смес от растения достига до Египет по различни маршрути, като външният му вид многократно е променян. В Египет колбата се е правела не от орех, а от куха тиква.

Персите също го променят и допълват. Колбата вече се прави от порцелан, сламката е заменена с мека тръбичка от животински жили или змийска кожа, която е по-мека и по-практична, но най-важното - по-дълготрайна. Персите наричат тази част на наргилето "марпик", което в превод от персийски означава "змийска опашка". По това време е открит тютюнът и персите започват да експериментират с него. Точно поради това те модернизират уреда. Измислят табличката, която се закрепва над колбата и на която се поставя тютюнът. Подносите се правят от бронз, което позволява наргилето да се използва по-дълго. Почти по същото време с наргилето се запознават и арабските племена и то навлиза трайно в битието им.

А какво реално пушим? Примесът за наргиле се състои от специален вид тютюн, глицерол, мед (в някои случаи) и аромати. За разлика от другите тютюни - за лула, цигара или пура, той е лепкав и мазен на вид, с аромат на плодове, кафе, дъвка, ядки, мента и пр. Произвежда се предимно в Турция, Йордания, Обединените арабски емирства, Египет и Сирия.

Въглените за наргиле се делят на два вида - леснозапалими (изкуствени) и естествени. Първите се запалват за секунди при контакт с пламък, но поради използваните за тази цел химикали отделят дим с миризма на сяра и амоняк по време на запалване. Естествените се състоят от пресован въглищен прах, но поради естеството си изискват непрестанен контакт с пламък или нагревателна плоча (котлон) до нагряване и запалване на повърхността.

Има пет части

Всяко наргиле се състои от пет основни части:

- Чашка - малък глинен или мраморен съд, в който се поставят тютюнът и въгленът. Закрива се с тънко алуминиево фолио с малки дупчици, преди да се постави въгленът отгоре;

- Бору - известен още като маркуч. Представлява тънка гъвкава тръба, през която се дърпа димът;

- Тяло с тръба и клапан - дълга метална тръба с уплътнител в долния край. Уплътнителят има поне един отвор за маркуч. Той осигурява плътното затваряне между тялото и стъкленицата;

- Стъкленица - разположена най-отдолу, стъкленицата се пълни с вода или друга течност, през която се филтрира димът от тютюна;

- Чинийка - в нея се оставят употребените въглени или се изсипва пепелта.

Как да запалим

Стъкленицата на наргилето се пълни с течност, а уплътнителят се закрепва здраво и херметически към стъкленицата.

В чашката се поставя тютюн така, че да може през него да минава въздух, и чашката се закрепва в горния край на тялото. Чашката над тютюна се покрива с алуминиево фолио, на което се правят няколко дупчици.

След това върху него се поставят нагорещените въглени. Когато се дърпа през маркуча, въздухът минава през въглена. Той не изгаря тютюна директно, а го изпича, от което се получава дим. Димът слиза по тръбата до течността в стъкленицата. Въздухът излиза като мехури, като преминава през течността и излиза на повърхността на течността в стъкленицата, откъдето попада в маркуча.

При дърпане димът от стъкленицата попада в дробовете на пушача, а понижаването на налягането стартира същия процес наново. При преминаването на въздух през въглена той се разгаря, което му позволява да не загасне.