Реклама
https://www.bgdnes.bg/bulgaria/article/7575381 www.bgdnes.bg

Медицинската сестра Снежана Димитрова: Простих на мъчителите ми

След Либия вече не мисля занапред

КОЯ Е ТЯ

Снежана Димитрова е една от медицински сестри, които изживяха ужаса на либийските затвори. Тя, Валя Червеняшка, Валентина Сиропуло, Нася Ненова, Кристияна Вълчева, д-р Здравко Георгиев и палестинският лекар д-р Ашраф ал Хаджудж бяха тикнати зад решетките в Либия по обвинение в умишлено заразяване със СПИН на няколкостотин деца. След обявените смъртни присъди идва освобождаването. Последните и решаващи преговори за приключване на осемгодишния спор се осъществяват от Сесилия Саркози, тогавашна съпруга на президента на Франция Никола Саркози, и емира на Катар шейх Хамад бен Халифа ал-Тани. На 24 юли 2007 г. медиците кацнаха на летище София с френския правителствен самолет. Как живее 12 години след триумфалния ден, разказва една от нашите сестри - Снежана Димитрова.

- Госпожо Димитрова, честити 12 години свобода. Спомняте ли си еуфорията от пристигането ви на летище София, или вече сте забравили и не искате да се връщате към цялата сага?

Реклама

- Благодаря. Това не е нещо, което може да се забрави. Подсъзнателно в крайна сметка рано или късно човек си спомня понякога, но се старая да остава на заден план.

- Какво се промени през тези 12 години?

- Най-важното и хубавото е, че съм си вкъщи при съпруга, децата, майка ми и внуците. За съжаление, баща ми почина. Вкъщи винаги е уютно. Като знаеш през какво си минал, тук е рай.

- Продължавате да работите в столичната Трета градска болница. Доволна ли сте от работата и заплащането си?

- Да, тук съм в детското отделение и продължавам напред. Заплащането не е особено прилично, но няма друг начин. То е под това, което се смята за нормално.

- Как могат да се променят нещата? Медицински сестри нееднократно излизаха на протест с искане за по-достойно заплащане.

- Не знам как и дали въобще ще се променят. Останали сме само възрастни сестри. Младите не идват, защото нямат причина и стимул да го правят. Естествено, бягат в чужбина и ще продължават да бягат, за съжаление.

Реклама

- Успяхте ли за тези 12 години да се отърсите и да превъзмогнете всичко онова, което ви се случи в либийските затвори?

- Имам ли друг изход? Когато вече си попаднал в такава ситуация, трябва по някакъв начин да излезеш от нея. Пък и най-важното е да гледаш напред. Аз не съм от хората, които се връщат назад.

- Семейството ли ви помогна най-много през това време?

- И то, и колегите, на които съм много благодарна. Всички около мен ми помагаха. Разбира се, вече остана доста по-тесен кръг от хора около мен. Не е както преди.

- За добро ли е?

- Да. И не е само при мен така. В тези години мисля, че при повечето хора е по същия начин. Животът е забързан, от работа вкъщи и обратно. По-малко време остава за приятели. А и възрастта е такава, че вече не сме за купони.

- Мислите ли за пенсия?

- На 18 август ще навърша 67 години. Още няколко месеца и ще се пенсионирам.

- Очаквате ли поне пенсията да е по-достойна?

- Каквато е за всички, такава ще бъде и за мен. Не са ми големи очакванията. Но каквото решат - това ще е.

- С останалите медицински сестри поддържате ли контакт?

- Да. Чуваме се по телефона. Понякога се виждаме.

- С кои сте по-близки?

- С Кристияна и Нася съм се виждала по-често. Поне веднъж в годината се събираме.

- Обмисляте ли да се съберете всички за такава годишнина като днешната (вчерашната - б.р.) или без повод?

- Не, защото всички работим на смени и ни е много трудно да намерим време, в което всички са свободни.

- Интересувате ли се какво се случва с вашите мъчители 12 години по-късно?

- Не, не ме интересува. Важното е, че аз съм си тук. Те не ме вълнуват. Свършиха, каквато я свършиха. Живи и здрави да са всички. Всичко е минало вече.

- Имате ли силата да им простите?

- Естествено. Човек ако няма сила да прости, не може да тръгне напред. Ще тъпче на едно място. Прошката е най-важното нещо. Аз съм от хората, които много лесно се палят, но и много бързо прощават. Не може да не прощаваме.

- Голяма вътрешна сила трябва човек да прости на мъчителите си.

- Не мога да живея с някаква злоба и желание за отмъщение. Това са много далечни неща и натоварват.

- След пенсионирането, което ви предстои, мислили ли сте какво ще правите и как ще продължи животът ви?

- След Либия вече не мисля занапред. Интересува ме днес, да доживея утре, пък каквото дойде. Планове не правя. Имам двама внуци, единият на 5, а другият на 4 години. Когато мога, се занимавам и с двамата.

- Това ли ви прави щастлива - близките, семейният кръг?

- Да. Става въпрос за емоция, любов. Когато правя нещо за другия и той е щастлив, тогава и аз съм щастлива.

- Като теглите чертата, кое най-много ви засегна от всичко - мъченията в затвора, политическите совалки, различните коментари или нещо друго?

- Нищо не ме засяга мен. Всичко, което е отминало, е зад гърба ми. Мен нищо не ме притеснява. Абсолютно нищо.

- Какво си пожелавате занапред?

- Да съм жива и здрава, да мога да се радвам на децата, внуците и близките си. Да сме живи и здрави всички. Нищо друго няма значение.

Реклама
Реклама
Реклама