Актрисата Латинка Петрова: Чернобил уби Парцалев

Артистът няма спирачки, разбирам Ламбо 

КОЯ Е ТЯ:

Латинка Петрова-Джонгалова е комедийна актриса, която играе и в театъра, и в киното. Родена е на 1 януари 1944 година в с. Горна Козница, Кюстендилско. През ученическите си години учи акордеон и пиано. От 16-годишна започва да се изявява на сцена като изпълнителка на народни песни. Във ВИТИЗ завършва актьорско майсторство в класа на проф. Стефан Сърчаджиев заедно със Стефан Данаилов. Работи в Сатиричния театър в продължение на 29 г, където изпълнява над 100 роли.

През 2013 г. участва в танцувалното шоу "Денсинг старс", където е една от най-атрактивните участнички. Тя е и последният сценичен партньор на легендарния Георги Парцалев. За приятелството с него и как приема ролята на баба, четете в следващите редове.

- Наскоро завършихте снимките на уеб сериал. Този тип продукции са насочени към младите, как се вписахте в екипа?

- Мисля, че добре, тези продукции вървят при младите, постоянно гледам как зяпат по телефоните в метрото. Харесват сериалите да са кратки и правилно. Сериалът се казва "Салонът", разказва за млади хора, които се справят сами в живота, а аз съм гражданката, която дава съвети. Тръгна от 1 септември в мрежата, забавно и развлекателно е. Смятам, че младата аудитория ще се зариби.

- Ламбо претърпя операция вследствие на тежко падане, но отново се връща на сцена. Кога един артист трябва да спре според вас?

- Това детското усещане за голямата игра театър не си отива с актьора. Аз го разбирам, много му се играе, въпреки че играе в инвалидна количка. Много добре знам усещането, стига самата публика да няма усещането за клиничност. Когато нещата са пипнати режисьорски, а сюжетът би позволил да се влезе с количка и това да не наруши образа и играта, не е проблем. Но когато публиката започне да съжалява актьора, тогава става много тъжно. Аз съм казала на моите деца, ако видят, че давам отклонение на сцената, да ме изтеглят насила. Ние сме ненаситни, това е професия, от която не искаш да се пенсионираш. Искаш постоянно да си на сцената, защото там нямаш температура, нищо не те боли, други са законите. Трудно е за обяснение, и болни играем, след това рухваме, но на сцената сме длъжни да сме читави, за да зарадваме зрителя. Когато имаш послание, имаш правото да бъдеш на сцената. Хубаво е това, защото хора се припознават в артистите, смятат ги за техни близки.

- Заснехте и документален филм за Георги Парцалев. Към какви спомени ви върна продукцията?

- Радвам се, че успяха да намерят субсидия за този филм, защото Парцалев заслужава такова внимание и трябва да се удължат дните му чрез зрителския интерес и новите поколения. Аз за него винаги говоря с удоволствие, защото той ми беше единственият най-голям приятел в театъра. Така както имах усещането, че съм му под крилото, така и усещах че съм го създала. Той беше толкова раним, сълзи съм виждала в очите му. Всичко, което си обещахме да спазим до края на живота, аз продължавам да спазвам. Винаги като паля свещица, винаги го споменавам и него, защото знам какъв велик самотник беше.

- Има ли нещо, което не е могъл да постигне?

- Не можа да изиграе "Дон Кихот", но те направиха версия, която не заслужаваше той да я изиграе. Той искаше да тъгува на сцената, искаше да покаже и другото си лице. Веднъж ми се обади през нощта, за да ми каже, че името му е на първо място в афиша, а цялата му роля в представлението е да го открие и закрие. Това беше обидно за него. Това го правеха само за да влезе публиката в залата. Той никога не тропаше по масата за роля, беше джентълмен. Поздравяваше от чистачката до портиера.

- Смяташе ли се за звезда?

- Абсурд. Дори винаги е знаел, че където седне, от двама човека ще станат 20. Просто хората имат потребност от този, който излъчва енергия, смях. Дори винаги се притесняваше, преди да излезе пред публика. Винаги му казвах: "Абе, ти кажи "Добър вечер" и да видиш как народът лумва", той ми вика: "Абе не мога бе, Лоти, виж ми ръцете, потят се".

Накрая, докато лежеше в Правителствената болница, аз го посещавах всеки ден. Тогава ми ставаше много смешно, защото той си отбелязваше кой го посещава и колко често. Казваше ми, че нямам нито едно отсъствие. Тогава в съседната стая лежеше и патриарх Максим и той ми казва: "Абе уж божи човек, ама жлъчка, и той тука". Просто умееше да се шегува с всичко, Бог го беше целунал. Беше детенце в душата си. Така изгоря като метеорит, изчезна, загасна.

- Слуховете за смъртта му са доста и спорни.

- Можеше още дни, но той не се хранеше, по различно време спеше, нямаше собствена къща, аз му бях личният шофьор. Беше много безпардонен към себе си. Хрумваше му да ходим на бар в 3 ч. през нощта, за да пие едно уиски, и отивахме. Такъв му беше стилът на живот. Поръчваше вечеря и тя оставаше недокосната, беше само на червено вино, уиски. Караше ме постоянно да му чета здравния картон, за да знае, че няма опасно заболяване. Но той имаше левкемия. Когато лекарят му ме помоли да му дам упояващо хапче, за да влезе на операция, аз не посмях да го направя. Много беше подло. Пием си заедно, а пък да му сложа хапче в чашата, за да го закарам в болницата. Нямах сили за това.

По-късно като влезна за постоянно в болницата, лекарите ми казаха, че е нямало сила, която да го спаси, защото навсякъде от него е излизала черна кръв. Казаха ми: "Отворихме го, за да мием вътрешностите, и започнахме да кърпим кръвоносните съдове, но те се пукаха като стъклени". Медиците смятаха, че в основата на това заболяване е Чернобил.

- Имате ли щур спомен, свързан с него?

- С Парцалев всичко беше щуро. Веднъж ходихме до едно село само за да ядем пържени яйца, с надеждата, че никой не ни познава. Седнахме и като надойдоха селяни, пък си извикаха техен човек, който ги разсмивал, за да може да се надговори с Парцалев, голям смях. Просто не можехме да се скрием никъде. Никога не оставаше сам на маса, с него атмосферата беше върхът. Живя, за да носи усмивки и радости.

- Научихте ли нещо от него?

- Не знам, много са нещата. След спектакъл сядахме да вечеряме, а той ми забраняваше да си пипам чантата. Аз се отказах да ям, защото не можеше да ми поема винаги вечерята. А той ми казваше: "Ти си дама и ти забранявам да посягаш към чантата". Ако страдам за нещо, е, че не можа да порасне за себе си, за да бъде полезен.

- Преди година станахте баба. Какви са предизвикателствата?

- Прекрасно усещане е. Още не разрешавам да ми казва "баба". Чакам да започне да говори, за да му кажа, че съм Лоти и да ми говори като на приятелче.

- Била сте певица, но избирате актьорството. Защо?

- Винаги съм знаела, че двете неща са свързани помежду си. Просто натам ме отнесе животът. Иначе бях певица известно време, класическото пеене е истинското пеене. Разминах се с проф. Бръмбаров, на друг не можех да се доверя.

- Какво ви предстои през този сезон?

- Продължавам да съм на гастрол в Пловдив, играя в "Работно време" на Камен Донев, както и в мюзикъла "Бразилски нощи" в Разград заедно с Прея, Кристина Димитрова и жив оркестър. Мюзикъли у нас се правят много трудно, спектакълът е помпозен, голям. Работя успоредно и в радиото. Не мога да се оплача.