Моето радиоактивно пътуване - част III: Призракът Припят

Двама украински войници ни поздравяват с едва доловима усмивка. Бариерата се вдига и... влизаме в Припят.
Ако сте гледали на картички този призрачен град, трябва да знаете, че на живо е още по-зловещ. Толкова е пусто, че чуваш пулсиращата кръв в ушите си. Точно както, ако допрете раковина до ухото си. Но вместо море тук се усеща смърт.
Широките булеварди са отстъпили пред високата един човешки бой трева. Сградите в сталинистки стил са прегърнати от огромните корони на дърветата. Заради радиацията флората расте 30 пъти по-бързо от нормалното. И малките фиданки от онзи злополучен 26 април 1986 г. сега са високи дървета със стволове, които не можеш да обгърнеш с две ръце.
Входните врати на блоковете стоят широко отворени... И виждаш изоставен апартамент, в който има кухненска маса с чинии върху нея. Наредени са прибори за четирима. Представяш си как едно семейство се е смяло на глас и се радвало на пролетния ден, когато животът му се преобръща.

Един от групата се препъва в ръждясало парче метал. Вглеждаме се внимателно наоколо и се оказва, че сме на детска площадка. Изкривена люлка, очертанията на пясъчник... "Не пипайте нищо!", напомня водачката ни и неволно поставям ръцете си в джобовете.

В Припят не спираш да се движиш, никъде не се застояваш дълго. Минаваме покрай болницата - мястото, където приемат първите облъчени пожарникари. Не се задържаме и половин минута, защото тук е по-опасно и от опакования реактор. В сградата все още са дрехите на най-тежко засегнатите от ядрения взрив. Струпани са на купчини и доближаването им граничи с лудостта. Не сме чак толкова луди и затова продължаваме.
Когато се случва трагедията, Припят е млад град - едва на десетина години, и има всичко, за което можеш да си мечтаеш като гражданин на Съветския съюз. Кафенето на брега на река Припят е събирало стотици хора през почивните дни. То все още е там, но само очертано от разпадащата се арматура.
Имало е машини за наливане на вода, като всички са използвали една чаша. Без страх от зарази, а сега ги гледаш от няколко метра.

Там са и наполовина потъналите кораби. Там са театърът, киното, фонтанът... Сега ги виждаме като гъста гора, а Оксана ни ги показва на картички - пълно е с хора, кипи живот. Човешки същества като перфектно организирани атоми живеят в хармония. Взривът е само от човешки емоции...

С рамо неволно докосвам храст с шипки и излизам от мислите си. Влизаме в нова гора. Сега е гора, преди е било стадион. Да, там някъде се виждат трибуни, които никога не посрещат публика. Откриването на стадиона е насрочено за 1 май - точно четири дни след аварията. За приятелска среща е поканен титулуваният отбор на "Динамо" (Киев). Но тътенът на IV реактор изпреварва първия съдийски сигнал.

Сходна съдба има и увеселителният парк. Онова място със застиналото във времето виенско колело. И блъскащи се колички, които никога не тръгват. Ръждясалите атракциони не доживяват своя 1 май и се извисяват като паметници на застиналия детски смях в призрачния град. Няма дори полъх, който да раздвижи кабинките на колелото. Тук животът е спрял и това не е метафора.

Когато си в Припят, неволно си представяш как е било преди 33 години. Виждаш майките с колички по тротоарите, визуализираш автобуса с работници на кръговото кръстовище в центъра...
В един момент умишлено изоставам от пооредялата ни група - индийците отдавна са се отказали да обикалят и стоят в микробуса. Дори не чувам бъбривия британец.
Напълно сам съм. Отдясно ми е хотел "Полесие", пред мен е дом на културата "Енергетик". Там някъде зад него се вижда върхът на виенското колело. От 49 400 души през 1986 г. сега няма нито едно туптящо сърце. Поредица от човешки грешки облъчва не само Припят, но и половин Европа. Сред най-пострадалите е и България. Но най-голямото зло е мълчанието. Четири дни никой не казва на жителите на Припят какво се случва. Всички знаят, че има пожар в централата, но не и че радиацията вече е във всяка сграда и всяко човешко тяло. Мълчи се и у нас. Дни наред нито дума за аварията, а радиоактивните майски дъждове се изсипват върху хора и растения.
Заставаме на стълбите, които водят към някогашния кей на Припят. Поставяме дозиметрите на земята и зениците ни се разширяват. 80 микросиверта! 666 пъти повече от нормалните стойности за градска среда. Дяволско усещане!
Приключението завършва с моста, на който минути след взрива се събират жители на Припят, за да гледат цветовете на радиацията в нощното небе. Не е легенда, истина е! Но не са стотици, а едва десетина души. Водени от своето незнание, те се наслаждават на красивите багри, докато радиацията се сипе върху тях като потискащ януарски сняг. Оставаме в микробуса, защото дори и толкова години по-късно това място е прекалено опасно за хора без предпазни костюми.
Последното ми действие е да си изхвърля обувките. Нещо средно между предпазна мярка и да оставя нещо от себе си на това зловещо място.
Тръгвам си. Не се обръщам назад. Няма и нужда. Припят вечно ще живее като призрак в съзнанието ми.

Две проверки на тръгване

Напускането на Чернобил и опасната 30-километрова зона е свързано с няколко мерки за сигурност.
На двата гранични пункта преминаваме през скенери, които да разчетат дали има радиация по телата. Ако светне зелената лампа, продължаваш към дома си. Ако се появи червен знак, трябва да преминеш през... душ. Очистващата процедура не отнема много време, но се заплаща допълнително за сметка на пътуващия. Предполага се, че той се е отклонил от разрешения маршрут и е приел радиация. И затова трябва да си плати за своеволието.

На финала се разделяме и с уредите за отчитане на поетата радиация, които през целия ден носим на гърдите си. Поглеждам дисплея - две единици от хилядната. Стойност, която приемаме по време на полет със самолет.