Писателят Цанко Живков: Кумецът ми ме спаси от разстрел след 9.ІХ.

Само аз и кралицата и на 93 г. си гледаме работата

Кой е той
Цанко Живков, български писател и журналист, е роден на 26 април 1926 г. в Перник. Завършва Пернишката гимназия, после работи в „Мини Перник“ от 1946 до 1950 г. Учи право в Софийския университет. Дълги години работи във вестник "Труд" и във в. "Литературен фронт", а по-късно във фонд "13 века България". Автор е на повече от тридесет книги, на голям брой очерци, разкази, есета. Почетен гражданин на Перник.

- На 93 години продължавате да пишете и сте в добро здраве. С каква мисъл се събуждате рано сутрин?
- Може би тази, която най-често си повтарям. А тя е: "Не сторвай никому зло, защото разрушаваш най-напред себе си. Не се примирявай и с безчестието - това също погубва. Единствено на човека е дадена свободата за избор. И щом е така, направи го в подкрепа на истината и на любовта между хората". Аз много неща съм преживял. Ако ме питате как съм оцелял, ще кажа, че оцелях от най-лошото, което може да се случи на човек, по една щастлива случайност, защото моят кумец ме спаси да не ме застрелят след 9 септември 1944 г. Тогава щяха да ни убият, макар че уж ни водеха на съд. А как стана това? По това време бях 17-годишен - най-младият в помещението, в което ни държаха. Там бяхме около 30 души. Поне 10 познавах от тях. Това бяха бащи на мои съученици и приятели. Имаше, военни, лекари, адвокати, доста интелектуалци от Перник. Една нощ ни казаха да се приготвим с обяснението, че ще ни водят на съд в София. Изведоха ни в коридора и тогава една ръка изневиделица ме издърпа и чух глас: "Ти оставаш тук". Това беше моят кумец, който по този начин ме спаси от смърт. Нито един не се върна от останалите. По-късно се разбра, че са закарани в една местност Тева, при стар рудник, разстреляли са ги и са ги хвърлили в една шахта.
- А защо ви арестуваха?
- Защото от 15-годишен в гимназията участвах в издаването на списание "Младежко слово", което беше националистическо, родолюбиво. То не можеше и да бъде друго след присъединяването на Добруджа към България през 1940 г. Тогава имаше голям подем в целия народ. То беше небивал национален празник. А ние тогава бяхме млади националисти и милеехме за България. Тогава членувах и в една организация на "Бранник". Така станах свидетел на репресиите след 9 септември 1944 г. Знаете ли, днес българите, особено младите, нямат представа за онова време, а и по-старото поколение няма представа. Много е важно да се знае и помни този период от българската история. За нас, за нашето поколение това беше забранен живот. Ние, каквито бяхме родени от семействата ни и възпитани от училището и от религията, след 9 септември ни беше казано от новата власт: "Вие сте реакционери, вие сте фашисти, вие не заслужавате да живеете, да учите, не заслужавате да имате бъдеще". Много е важно да се знае и помни този период от българската история. В този ред на нещата трябва да кажем, че Перник е може би единственото селище в страната ни, в което няма дори най-обикновен знак за загиналите местни жители във войните за национално обединение: 1885 г., 1912-13 г., 1915-18 г. Просто срамотно!
- Макар че са ви обявили за враг на народа и сте оцелели, повлиявате на Вълко Червенков да построи дом на културата за миньорите в Перник, така ли е?
- Въпреки репресиите намерих сили да оцелея и да се приспособя към тоталитарните похвати на комунистическата власт. Нямах друг шанс. И започнах да пиша, на което посветих целия си живот. Така например още през 1948 г. писах в местния вестник "Рудничар" за липсата в Перник на подходящо помещение за културно-просветна и художествена самодейност със заглавие: "Трябва ни дом на културата". Тази дописка е препечатана на видно място в тогавашния централен профсъюзен вестник "Труд". Тя впечатлила тогавашния държавен глава и народен представител на миньорите Вълко Червенков. Той лично позвънил в Околийския народен съвет и поискал да му предложат сметка за строеж не на дом, а на Дворец на културата. Изчислили, че са нужни 7 милиона лева, голяма сума за ония сиромашки времена. Следващата година идеята започнала да се реализира. Строежът продължил няколко години и стойността му възлязла на 27 милиона, но наистина стана великолепен. Така някак си органично усетих силата и въздействието на печатното слово, послужило за решаване на важен обществен проблем. Това ме привлече и предопредели всичко в по-нататъшния ми живот.
- Фурор предизвика и вашият фейлетон "За имената".
- Ха-ха, да. Той касае неблагозвучните, грозни и неприлични имена като Телефонка, Нафталинка, Гарнизон и т.н. Отгласът беше така повсеместен, че предизвика правителствено решение и беше съставен списък с хубави български имена.
- Особено място в творчеството ви обаче заема темата за родното място на Паисий Хилендарски.
- Аз доказах, че пернишко село е родното място на Паисий. Знае се, че без да има нито един достоверен факт, беше партийно постановено за негово родно място Банско. В няколко книги енергично и талантливо, с възторжени и неоспорими факти доказах, че родното място на първия ни възрожденец е село Кралев дол, Пернишко. Миналата година там бе открит и едноименен параклис. Очаква се и паметник да се построи.
- 93 години не са ли възраст, в която трябва да си почивате повече и по-малко да работите?
- Всъщност като се замисля, само аз и британската кралица Елизабет Втора, която е на моята възраст, си гледаме все още работата. За мен това е писането. Написал съм над 30 книги и безброй много очерци, разкази, есета. Да, съгласен съм, че на тия години човек трябва да следва природата си. И аз това правя - следвам моята природа. А тя е граовска, жилава и инатлива. И като прибавим и баба ми Магдена - нещата се изясняват: порода граовска (смее се).
- Вашите книги имат общ корен - Перник и перничани.
- Почти всичко, излязло изпод перото ми - от "Мъже под земята" до "Пернишки тетрадки", е пропито от любов към Перник и героите ни. Нека младите да знаят преди тях какви люде са живели в този град. Не че не ги е имало разбойниците хулигани, но духът, който е надвивал, е бил духът на интелектуалното. Дали не преувеличавам? Не, разбира се. Кажете ми друг град, който да носи името си от векове? Връстник на Троя и Рим е Перник.
- В "Пернишки тетрадки" си спомняте с много любов за своите пернишки герои, защо?
- Да, за Румен Скорчев, за Иван Карик, за Лиана Даскалова и Димитър Инкьов, за Йоцо, за съученици и колеги, за хората от кръжока, за ония, с които съдбата ме е срещала, за художници и поети от родния Перник. В този смисъл няма как да пропусна известните перничани - Никола Димков, автор на проекта за ООН, легендарния тракторист от село Ноевци Иванчо Велинов, грънчаря Петър Гигов, Гюрга Пинджурова, героите на труда - Евгени Стефанов и Манол Гатов, Ласерман и Александър Рангелов, бригадата на прочутия някога Георги Карауланов.
- А "Изгубеният век" мъжка равносметка ли е?
- Може и така да се каже. Равносметка за изминалото столетие: две балкански и две световни войни, две въстания (Войнишкото от 18-а и Септемврийското от 23-та година), един 9 септември от 1944 г. Емоционално оцветен от личните ми преживелици, този мой дневник носи поуките и посланието на цяло поколение. Книгата "Изгубеният век" е изстрадана и много мислена. Звучи като "Изгубеният рай" на Милтън. Както казвам в началото на книгата: "...писана е тази книга и поради непреодолимата потребност да изтръгна от кръвта си отровните утайки на онова, с което бяхме принудени да живеем".