Карикатуристът Георги Чаушев: Влязох в ЦК с каубойски гащи

Публикувана: 13.04.2021, 11:00 2790 Автор: България Днес

Днешните управници от шарж не разбират, не ги интересува, че са осмени

Кой е той

Георги Чаушев е от емблематичните автори на карикатури в легендарния вестник "Стършел" от преди 1989 г., илюстратор и аниматор. Роден в град Лом, от 16-годишен изпраща свои творби на любимото си издание. Завършва в София художествената гимназия и художествената академия. За работата си е удостоен със званието "заслужил художник".

- От години не рисувате вече, защо?

- Да, отдавна не рисувам. Последно илюстрирах на Валери Петров една книга, последната му сатирична - "От иглу до кюнец". Не ми се работи вече.

Оказа се, че това, което сме мислили, за което сме мечтали, тотално не се сбъдна. Навремето "Стършел" бе с тираж 400 000, представяте ли си?! Никой не е очаквал, че печатните медии ще отстъпят аудиторията си. Тотално сбъркани са нещата - по мое мнение, подчертавам.

Преди време в един вестник писаха, че съм избягал на село. Че от какво да съм избягал?! Живея си в София и имам къща в едно село, наистина, но то е вила, както е модерно да се нарича. Няма защо да бягам.

- Свободата на словото ли не се осъществи, няма простор за изразяване, или?

- Тотално сбъркани са нещата. Независима журналистика - забравете! Свободна журналистика - като мечта и идея да, но е неосъществима. Който плаща, той поръчва музиката - може и да е просташка сентенция, но за съжаление е вярна. Когато навремето решихме да ставаме независим вестник при неочакваните и от нас промени, мислехме, че е достатъчно да сме точно такива. Надявахме се на честна, откровена и безкомпромисна журналистика.

- След 1989 г. се нароиха много вестници, включително и хумористични и сатирични, защо се оказа, че не се получават нещата, както сте ги мечтали?

- Свободата, доколкото с условности можем да говорим за нея в журналистиката, се превърна до голяма степен в слободия. Сега всеки може да излезе на улицата и да вика: "Боко е тиква", и какво от това. "Стършел" навремето бе в известна степен отдушник да се кажат някои истини, макар и под сатирична форма, макар да бе издание на ЦК на БКП и рупор на партията. Можем да говорим за парадокси, че в "Стършел" са излизали въпреки цензурата неща и от съвсем друг морален аспект. Сега каква сатира доминира? На управляващи и опозиция, което е елементарна постановка.

Вече се чувствам малко помъдрял, малко "събран" в себе си, затова и видях, че суетата от публичното присъствие е сладко нещо, но често свързано с компромиси и дискомфорт.

- Ако бихте си направили труда да нарисувате карикатура на днешните управници и политическа действителност, как бихте ги шаржирали?

- Не си поставям даже хипотетично въпроса как бих ги изобразил, защото те от шарж не разбират. Това оръжие за съжаление вече не работи. И то не само у нас. Гледам колко издания за хумор и сатира бяха закрити по света. Обективна причина е, че сатирата е деликатно оръжие, неразбираемо от днешната груба действителност. Какво разбира един тупан от ирония? Тя е напълно безболезнена за него, той няма усещане, че е осмян пред обществото. Съвременния български капиталист го интересува само има ли далавера.

- Вие имали ли сте проблеми с властта преди десети ноември заради ваши творби?

- Самоцензурата беше толкова силна във всеки интелигентен човек, че ние знаехме докъде може и откъде нататък - не. Вярно, иносказателно се мъчехме по някакъв езоповски начин да се изразяваме. Аз съм имал разправии с главния редактор Христо Пелитев, който беше изключителен на този пост, макар и верен комунист. Имало е случаи него да го мъмрят "отгоре" и той да ни събере на "летучка", да каже къде сме сбъркали и на какво да наблегнем. Имаше сред колегите покорни изпълнители, но и такива, които опитваха да "шават".

Да си спомним, че дори и Радой Ралин не бе изпратен в лагер. Изгориха му "Люти чушки", вярно, в пещите на бившия Полиграфически комбинат. Сега може и да е странно, но от комина изхвърчаха и недогорели листове, а аз и до днес си пазя един такъв. Някои патиха, да. Аз си платих с това, че през 1987 г. не ми беше подновен договорът със "Стършел". Напуснах поради гордост, че този договор бе унизителен за мен - предложиха ми го само за няколко месеца, докато на другите за много дълго време. Единственото грубо насилие бе, че съм бил задължаван да направя някоя карикатура, спусната "отгоре". Не мислете, че жаля по онова време, такава е била съдбата ни в България. Моята мечта да работя в "Стършел" се сбъдна.

- Художник сте и на една от заставките на "Лека нощ, деца"...

- (Смее се.) Да, единият "Сънчо", брюнетът, бе мой - онзи с пелерината, стояща като криле на пеперуда със звездички, свиреше на свирка, щъркелите и жабетата (смее се). Други времена бяха, няколко години ми плащаха за този "Сънчо" от телевизията, но авторски права върху него нямам. После се появиха едни хубавци, направиха си договор с авторски права за големи пари.

- Покрай анимацията ли станахте близки с Доньо Донев?

- От дълги години бяхме приятели с Доньо, той беше хубав човек, само дето се оказа "Тошев" и той. Но въпреки това си останахме близки. Имам предвид, че е имал псевдонима "Тошев", но това не помрачи отношенията ни впоследствие. Доньо беше изключително талантлив карикатурист, Тримата глупаци са запомнящи се и непроменящи се във времето.

- Тримата глупаци някога се свързваха с образа на Тодор Живков, има ли нещо вярно?

- Не, не толкова. Те са персонажи от българския фолклор. Доньо намери хубаво попадение с тях. Бяха освен смешни, но и актуални. Мисля, че още са си. Някога карикатуристите бяхме една общност, поддържахме се, бяхме солидарни. Ако забелязвате, все в минало време говоря: "Бяхме". В известна степен и карикатуристите се поляризираха за съжаление. Може би е естествено да бъде така, но да се стига чак до вражда, да не се поздравяват хората... И това го доживях. Хората на изкуството трябва да сме по-широко скроени.

- Много сатирици от онова време помнят свои перипетии с властта, Вие имали ли сте такива?

- (Смее се.) През 1986, когато започна перестройката, с нея започнаха и надежди за "социализъм с човешко лице". В редакцията се проявиха брожения и във връзка с това един отговорен другар от ЦК (името днес няма значение) ме извика да се уточняваме. Аз тогава ходех с дънки и дънково яке, имах коса до раменете. Та в този вид отидох аз в ЦК, но още на входа две момчета с автомати ми преградиха пътя и питат: "Вие къде?". Казвам им, че имам среща с еди кой-си, а те ме заплашиха, че ако не се махна, ще стане "по-лошо". Но изскочи друг костюмиран другар, който провери дали наистина имам среща, и се оказа вярно, че човек в този вид може да влезе. Каза ми само: "Абе, другарю, защо идвате в този неопрятен вид?". Ето как с каубойски гащи се влиза в ЦК (смее се).

Друг път имах изложба в Мексико по линия на министерството на културата. Преди да замина, си направих плакат за това събитие, а секретарката го закачи на стената в редакцията. Дойде главният редактор Христо Пелитев и пита какво е това. Жената му обясни, че наш човек ще има изложба в Мексико, а той каза: "Като се върне, тогава закачи плаката". Винаги са ги гнетели предположенията, че може и да не се върна от Запад.

Заради дългата коса веднъж дори не щяха да ме пуснат да отида на една редакционна екскурзия в Гърция ли беше, в Турция ли. Не си личало по снимката дали това е мъж или е жена (смее се).