Исках да обера банка в Париж

   Михаил Билалов за нещата, за които го е срам да говори

Напуснах гол България, от бедност бях готов да се самоубия, спомня си за ужаса на емигрантската немотия актьорът

От немотия и бедност, когато живеех в Париж, исках дори да обера банка, да се самоубия. Това са думи на актьора Михаил Билалов, който продължава да смайва тв публиката с великолепната си игра първо в сериала "Под прикритие", после в "Четвърта власт", "Връзки" по Би Ти Ви, а сега и в "Голата истина за група "Жигули".

Въпреки популярността си един от най-добре платените наши актьори не забравя коя е първата му роля в театъра. "Беше култово. Помня колко се забавлявахме с Владо Пенев на тази постановка. В нея той играеше лошия глиган Хулиган, а аз доброто зайче Стоянчо на фокусника", смее се с днешна дата бургазлията на превъплъщението си.

Отраснал по турнета с театралната трупа на майка си, Билалов попива текстовете на Молиер още преди да е усъвършенствал възела на връзките си за обувки. Ангажиментите на актрисата разстилат детството му по всички големи сцени на Северна България, а афинитетът към приключения и номадската душевност остават завинаги. Дебютът му като кадър на НАТФИЗ е ударен - печели "Аскеер" за изгряваща звезда през 1994 г. за ролята на френски дипломат шпионин в "Мадам Бътерфлай" на Здравко Митков. Освен с безспорния му талант публиката го асоциира и като първия актьор, свалил изцяло дрехи и задръжки на сцена. Мишо приема с дискретна усмивка аплаузите на гилдията и заминава за Франция. Класира се за стаж по специалността в Парижката консерватория, но скуката го кара да напусне 4 месеца по-късно. Липсата на стипендия допълнително ускорява скока му в редиците на емигрантите трудоваци. Опитът от висенето по кастинги му подсказва, че с диалекта и със завършваща на "ов" фамилия е обречен да играе треторазредни чеченски сводници. "Напуснах гол България. В един момент открих Бог. Случи се, когато бях останал без работа, без пари, с бременна жена в седмия месец, която не можеше да става поради разкритие. Всичките ми опити да намеря работа оставаха напразни. Вкъщи нямаше какво да се яде. Картата ми беше блокирана и започнах да продавам всичко, за да платя наема. Целият се обринах в малки пъпки от ужас. Каквито приятели имах, ми бяха помогнали със заеми и нямаше повече накъде. Ходех като призрак из Париж. Обмислях отчаяни ходове, исках дори да обера банка, да се самоубия. Неща, за които ме е срам да говоря. Доплака ми се и търсех усамотено място, за да не ме гледат хората. До нас има малка църква, казва се "Света Маргарита", стар католически храм, който беше пуст през деня. Влязох и сe затичах към олтара. Паднах по очи и съм ревал като магаре с часове. Молил съм се с мои думи. Когато пресуших кладенците, изтощен, се изправих и излязох. На следващия ден ми се обади мой стар приятел руснак, който има ресторант, за да ми каже, че вчера, когато съм бил в църквата, друг мой приятел Тиери е обядвал при него и му е споменал, че търся каквато и да е работа. Вторият готвач току-що бил напуснал и Николай ми предложи да заема мястото му, без да знам професията, и че ще ме обучат. Това беше най-щастливият момент в живота ми преди раждането на децата ми. Бог ме издърпваше за косата", разказва одисеята си успелият днес актьор.

И друг път Билалов среща труден момент в живота си - когато научава вестта за смъртта на баща си и брат си, които издъхват в Израел. Не успява да отиде и на двете погребения. Враждебната среда не му дава шанс да скърби. Празнотата запълва с работа и малко сън. Нито веднъж не му хрумва да си стегне сака към татковината. "Да се върна щеше да е знак за поражение. Когато живееш в такива екстремни условия, научаваш за характера си страшни неща. Аз реших да се справя с тях на място, вместо да им бягам."

Междувременно Билалов завързва дружба и с братушките руснаци, както им вика, те откриват и таланта му в кулинарията. Мишо режисира кухнята в ресторант, но впоследствие зарязва черпака и става управител. От удавените в бира, шампанско и водка пиршества пази топли спомени и приятелства с цветни породи от руския хайлайф. "Идваха певци, цигани, богаташи. И, да, имаше и персони със статута на моя Джаро от "Под прикритие". Все още държат 75-метрови яхти на по 2-3 етажа. Сигурен съм, че ще се познаем и ще си поговорим най-сърдечно, ако се видим. Мястото, на което работих, се стопанисваше от приятел, който се занимаваше "черными делами". Ставаше въпрос за руския стол в Консерваторията на Рахманинов в квартал 16 на Париж", връща стрелката назад актьорът.

Завръщането си на българска сцена Мишо Билалов прави през 2009 г. Той се включва в постановката "Козата, или коя е Силвия?", като преди това се запознава и с автора Едуард Олби. "Много го харесвах Явор Гърдев. Ако не беше той, още щях да съм ландшафтен архитект, това наклони везните да се върна като актьор у нас", казва талантът, който продължава със супер успешните си роли.

Нямах жигула, а трабант

- Г-н Билалов, как се навихте да участвате във филма "Голата истина за група "Жигули"?

- Харесах сценария, а и проблематиката отговаряше на вълненията на моето поколение. Освен всичко се върнах към инструмента, което не е без значение, а и Фори, моят персонаж, е много вълнуващ - баща, притиснат от обстоятелствата да спаси бъдещето на дъщеря си, т.е. следването й с музика. Затова не се колебах изобщо дали да участвам в лентата.

- Вие бихте ли направили същото за своята дъщеря - да я спасите по този начин?

- Разбира се, че всеки би постъпил по същия начин като моя герой Фори.

- А вие имахте ли кола по времето на соца, карахте ли жигули?

- Не. Имах трабант и вартбург.

- В контекста на случващото се с днешна дата - на вас как ви се отрази преходът от 80-те до сега, имаше ли изобщо такъв?

- Имаше, да. Случи се. Разбира се, не по начина, по който го мислихме преди години. Ние наивно смятахме, че след 10 години ще се оправим, но чак много неща да са се сменили, едва ли. Все пак има наличие на преход. Нещата се променят, без значение дали хората са съгласни с това или не.

- Но вечните неща си остават, нали?

- Да, вечните като рок музиката, те затова са си вечни, остават актуални и днес.

- Ласкае ли ви, че филмът ви се е получил и хората говорят хубави неща за него?

- Ха-ха, аз и ласкателството сме се разделили преди 25 години, така че това няма как да е по друг начин.