Христо Стамболски гради здравеопазването у нас след Освобождението

Заточен е в Йемен заради срещи с Васил Левски. Участва в лекуването на болни от петнист тиф, за което получава турския орден "Меджидие"

Христо Стамболски е не само борец за църковна независимост, но и лекар анатом, който е един от организаторите на българското здравеопазване след Освобождението.

Христо Стамболски е роден на 8 август 1843 г. в Казанлък, тогава част от Османската империя. Той е първото дете в семейството на Стоенчо (Таню) Стамбологлу и Дафина. Баща му е търговец и учител, а семейството е дълбоко свързано с православната вяра и българската просветна традиция.

Още като дете Христо получава образование в родния си град. Учи при даскалите Иван Найденов и Тодор Кюлджият, а постепенно усвоява и чужди езици - турски и гръцки. Тези знания се оказват решаващи за бъдещето му.

Родителите му са изключително вярващи православни християни и възпитават така и своя син, много се радват от факта, че през 1852 г. той става анагност (четец, подстриган) на търновския владика Неофит. На 14 август 1851 г., срещу празника на храма "Успение пресветая Богородица" в Калпакчийската махала, църковното настоятелство на църквата със знанието на махленските чорбаджии окачва на новопостроената триетажна кула освен дървеното и едно желязно клепало. За вечерната литургия същия ден заедно с клисаря и поп Ставри се качват на кулата, за да бият клепалата. Турците, които чуват мощния звук, идват и със заплахи свалят тримата от кулата и ги затварят в конака. После по молба на чорбаджиите са освободени от мюдюрина (османски подуправител). Това събитие, както по-късно признава докторът, го озадачава и буди в него мисли за подобрение съдбата на българите.

През 1858 година Христо Стамболски попада в Цариград, след като се е образовал в родния Казанлък и е овладял гръцки и турски език. След успешно положени изпити той се записва като ученик в подготвящото военни лекари за турската армия Имперско медицинско училище. Като ученик там през 1865 г. Стамболски проявява изключителна самоотверженост в борбата с холерна епидемия, а две години по-късно участва в лекуването на болни от петнист тиф, за което получава турския орден "Меджидие".

Българинът се справя блестящо и със задачата да проучи старата арабска медицинска терминология и да я пригоди за употреба на турски език в светското Висше медицинско училище на Цариград, в което от 1875 г. е редовен професор по анатомия и хистология. Преводач е от френски на турски език на анатомичен атлас и на ръководство по анатомия.

Свободният достъп до високите етажи в турската йерархия позволява на Христо Стамболски да бъде особено полезен на борбата за църковна и национална независимост, ръководена от Александър Екзарх, Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, Петко Р. Славейков. Стамболски е член на Временния съвет на Българската екзархия и председател на Българското читалище в Цариград. Среща се с Васил Левски и му помага в търсенето на средства за националноосвободителното движение. Тази връзка е показателна за ролята на Стамболски. Той не е типичният революционер с пушка в ръка. Неговото оръжие са образованието, авторитетът, медицината и контактите, които е изградил в Цариград. Докато Левски изгражда мрежата на революционните комитети в българските земи, Стамболски работи от друга позиция - в самото сърце на Османската империя.

Заради участието в освободителните борби е заточен в град Сана (днешен Йемен). Това е един от най-тежките периоди в живота му. Далеч от България и от познатия му свят, той се оказва в напълно различна среда. Там паразитната епидемия сред войниците го насочва към изучаването на дракункулозата (паразитоза, причинена от гвинейски червей, като човек може да се зарази при консумация на вода, която съдържа водни бълхи, заразени с ларвите на гвинейския червей). С това получава световна известност и признание, а неговите стъкленици с "Йеменския червей" и днес се пазят в Британския музей в Лондон.

Освобождението на България през 1878 г. отваря нова страница в живота на Христо Стамболски, като се завръща и се включва активно в изграждането на новата българска държава.

Установява се първо в Габрово, но впоследствие става народен представител и председател на Областното събрание на Източна Румелия, префект на Сливен, директор на пътищата и съобщенията в Източна Румелия (1881-1883) и инициатор за основаването на земеделското училище в Садово (Пловдивско). От 1903 година завежда Кожно-венерическия отдел на Александровска болница в София. Кариерното му развитие продължава с директор на Санитарната дирекция по време на Балканските войни и член на Осмия върховен медицински съвет.

Работи като лекар в Габрово, Казанлък и София. В родния си град участва в развитието на местното здравеопазване, като открива болница и аптека. В София продължава професионалната си дейност и става един от основателите на Българския лекарски съюз. Така Стамболски се оказва сред хората, които не просто говорят за модерна България, а участват в изграждането на нейните институции.

В напреднала възраст Стамболски продължава да работи и да пише. Натрупаните през десетилетията спомени се превръщат в ценен исторически документ. Неговият тритомен труд "Автобиография, дневници и спомени", публикуван между 1927 и 1931 г., обхваща огромен период от живота му и съхранява лични свидетелства за обществения и политическия живот през XIX и началото на XX век.

Сътрудничи на вестниците "Право" и "Напредък", издавани от неговия приятел журналист и просветен деец Иван Найденов. След Освобождението сътрудничи на вестник "Мир", като публикува на различни езици трудове по анатомия, антропология, паразитология и епидемиология.

Христо Стамболски трудно може да бъде поставен само в една категория. Той е лекар, но и учен. Той е професор, но и общественик. Той е политик, но и човек, участвал в борбата за национално освобождение. И преди всичко е представител на поколението българи, които разбират, че свободата изисква не само смелост, но и знания.

От възрожденския Казанлък до медицинските аудитории на Цариград, от срещите с Левски до заточението в далечния Йемен, животът на Христо Стамболски преминава през едни от най-бурните десетилетия в българската история. Днес името му продължава да се свързва с родния му Казанлък, където общинската болница носи името "Д-р Христо Стамболски".

Историята му остава напомняне, че понякога най-важните герои не са тези, които стоят на първата линия на бойното поле. Някои воюват с друго оръжие - със знания, професия, смелост и вяра, че един ден България ще бъде свободна.

Следващата седмица четете за митрополит Панарет Рашев - вуйчо на съпругата на Христо Ботев, който прави дарения за българската просвета