Ники Златков говорел за миналите си животи още като дете. Ралица Асенова разказа ВСИЧКО за загиналия си син

Майката на открития застрелян Ники Златков посвети пространен текст на сина си. За разлика от март, когато Асенова пак публкуваше във фейсбук за Ники и останалите загинали в Случая "Петрохан", сега тя влиза в големи подробности и споделя много детайли от детството на Ники Златков до трагичния му край. От разказа й става ясно, че той бил човек на крайностите от самото си раждане и като малък говорел за миналите си животи. Иво Калушев го отглеждал в щедрост, но ексремността на Ники го докарвала до лудост:

Когато родих Ники, целият ми свят се преобърна. В мига на много трудното му раждане и първия миг, в който го видях, вече не бях същата. Дори не знам това дали на някого някога съм го казвала. Наблюдавах себе си сякаш някак отстрани. В стаята ни имаше телевизор и до предишния ден бях виждала някакви реклами, които след като родих, изглеждаха по различен начин, всичко възприемах по различен начин. Филмите, хората, разговорите с тях... Храната имаше нов вкус, по-наситен, водата беше много по-вкусна, дори започнах да пия сок от ябълка и толкова много ми харесваше, а преди това не понасях никакви сокове. Сякаш сетивата ми се бяха изострили по някакъв необясним начин.

Ники беше едно изключително ревящо бебе. До първите му 3 години бях забравила напълно какво означава да спиш повече от 2–3 часа непробудно. Никой не можеше да го храни, къпе или да влиза в стаята му нощем освен мен. Беше залепен за мен като ваденка и ако случайно някой се опиташе да ми помогне с нещо, свързано с него, ставаше страшно. Способността му да се съдира от рев часове наред беше изумителна. Само мен приемаше и никой друг. Не можех да ходя до тоалетната без него. Седеше отвън и плачеше сърцераздирателно. На 5 месеца, докато го люлеех, за да заспи, и той ме гледаше сякаш не съм добре изобщо, че се опитвам да го приспивам, каза "Мама". Тогава реших, че от недоспиване започвам да губя ума си. В този момент обаче имах свидетел — баща му беше в коридора и го чу, и тъй като това беше напълно невероятно, и двамата решихме, че си въобразяваме. Ники беше на крайностите от ден едно. Не си мислете, че проговори бързо, нищо подобно — на 2 години и 9 месеца беше висок колкото 5-годишно дете, но говореше на странен език, който само аз разбирах и тук-таме някой друг се беше научил на някоя и друга дума от неговия език. Към 4-годишна възраст в градинката, в която го разхождах, беше намерил перо и драскаше в пясъка, когато отидох при него и го попитах какво прави, ми обясни, че преди е писал именно така с такива пера, не с моливи и химикалки. Толкова изумителни неща започна да говори, че се наложи да обсъдя с него пред кого може да говори такива неща и пред кого не може. Трудно му беше да разбере защо, но тъй като имаше доверие в мен, се съгласи. Но все пак се изпускаше и говореше например за миналите си животи и му се наложи сам да разбере защо е по-добре да внимава на кого какво говори на съвсем крехка възраст. Имаше близки роднини, които след подобни разговори изявиха желание да го водят по психолози и психиатри, защото явно му има нещо на това дете. И той се научи, че е добре да говори пред мен само и тесен кръг мои приятели за нещата, които знае. А откъде ги знаеше: "Ами от себе си си ги знам. Вътре в мен има нещо, което го проверявам, и оттам идва цялата информация."

Да слушам за миналите му животи беше нещо напълно естествено за мен от един момент нататък. Да чувам, че ми е толкова благодарен, че съм толкова "разрешителна" майка и че го е яд понякога, че така сме го избрали този живот — той да ми е дете и така не може да прави достатъчно неща за мен, а само аз правя за него, и след това да се самоуспокоява, че следващия път ще се разберем да сме например приятели. Да знае, че майка ми е починала, без никой да му казва, и да пее нейната и на баща ми песен "Даже мен да ме няма на белия свят" на Орлин Горанов, без дори да знае, че това беше тяхна любима песен, на крехката 4-годишна възраст беше начин на живот за мен. И когато, след като минаха три месеца от смъртта ѝ, аз реших, че е време да му кажа, и той невъзмутимо ме гледаше, каза едно "добре" и излезе от стаята, аз останах онемяла и отидох да го питам не му ли е тъжно за баба му. А той все така сериозно ми каза: "Разбира се, че ми е тъжно, но аз трябва да съм силен, за да те подкрепя, защото на теб ти е по-тъжно." Такъв беше 4–5-годишният Ники.

Да го пусна по пътя, който избра, беше най-трудното нещо, което бях правила. Да остана без него ежедневно беше непоносимо, но вътре дълбоко в себе си знаех, че това е, което трябва да направя, защото това изключително надарено дете има нужда от друга среда, която аз не можех да му осигуря, от знания, които аз нямах, и от свобода, която той заслужаваше. Разговорите ни на тази тема бяха задълбочени и тъй като той беше мъдрец, затворен в тяло на дете, и аз бях съвсем наясно с това, все пак аз го бях родила, не можех да си затварям очите пред неоспоримите факти, че той ще страда, оставайки в една среда, която не е за него. Разбира се, имах притеснения, тревоги, но му имах доверие, защото Ники беше най-честният човек, с който бях общувала, и знаех, че мога да разчитам на преценката му и че ще ми каже, ако има нещо, което го притеснява. И Ники разцъфна пред очите ми в следващите месеци и години. Толкова щастлив и свободен не го бях виждала и тази му екстремна същност най-сетне беше задоволена — гмуркане, кайтове, изследване на подводни пещери и джунгли.

Тогава се отпуснах и до ден днешен знам, че направих най-правилния избор, макар и много труден за мен.

Ники неведнъж ми е говорил по темата. Казваше ми, че бил много щастлив и с нас, че животът му е бил хубав, било му е приятно и весело, но истинско щастие и свобода е разбрал какво е, когато се е присъединил към Иво и групата, и че вечно ще ми бъде благодарен, че съм го подкрепила и не съм го спряла в този му избор. Последния път ме хвана за ръцете, накара ме да го погледна в очите и ми каза: "Знам какво ти костваше и именно заради това никога няма да забравя какво направи за мен и вечно ще съм ти благодарен. Дължа ти много, чуваш ли?" Естествено се прехапах, за да не плача, но не ми се получи съвсем тогава. Той обаче нямаше проблем да плаче. Този голям, суров и силен викинг обожаваше да плаче на филми. Общо взето на кино вечерите в хижата всички се забавлявахме да гледаме викинга как подсмърча разчувстван на какви ли не сцени. Дори на анимационни филмчета като си пускахме, се просълзяваше. И винаги казваше, че сълзите са нещо естествено и трябва да ги използваме. След това ми смигваше, защото знаех какво има предвид! Когато беше съвсем мъничък, определени роднини му говореха, че "мъжете не плачат" и аз много се ядосвах на тази глупост. И след това му обяснявах, че и мъже, и жени, и деца могат да плачат, когато им е тъжно и когато ги боли, и това е съвсем нормално. Щом имаме сълзи, значи трябва да ги използваме. Затова той си използваше неговите редовно по време на филми.

Сега малко за домашните любимци и Ники. Ники искаше да има куче и разбира се, Иво му го осигури, както всичко останало. Дурин беше взет и даден на Ники да го отглежда. Нямаше такова щастие и неспирно ми търсеше мнението и съветите, защото знаеше, че през по-голямата част от живота си съм отглеждала кучета. После се сдобиха с Тара и накрая с Один. Ники неспирно повтаряше: "Не знам как сме живели без животни преди. Това да имаш животни е просто чудесно." Този, който тренираше и възпитаваше кучетата, беше Ники. Гледаше видеа на треньори на кучета и уменията на двете кучета, на които ги беше научил, бяха изумителни. Нито едното, нито другото куче не пипаше апетитно парче луканка, докато Ники не дадеше команда за това. А луканката беше сложена пред носовете им. И това е само едно от многото неща, на които ги беше научил.

Рейнджърството. Поредната сбъдната мечта на Ники. Може би една от най-големите. Войнът в него намери удовлетворение с рейнджърската им дейност. Тогава говорих с Иво и го питах всичко ли ще удовлетвори на Ники, което поиска? Отговорът му беше: "Ники заслужава много повече от това. Тази всеотдайност в обучението му, дисциплина и жертвоготовност да подпомага природата, животните и хората заслужават всяко проявление като негово желание да бъде изпълнено." И Ники облече рейнджърската униформа и никога не я свали. Единици бяха случаите, в които той не беше с нея и се чувстваше крайно некомфортно, и щом се прибереше в хижата, изчезваше, за да се преоблече, и се връщаше с нея. Ако излезехме да се разхождаме с него из гората, ми слагаше едно рейнджърско яке и ме караше да си вържа косата, за да съм представителен рейнджър. Толкова насериозно взимаше това, че беше покъртително да го гледаш. Не пропускаше нито една европейска пресконференция и другите можеше да се редуват в ходенията си, но не и той. Той беше неизменният представител там. Иво често го караше да смени тениската, че му беше писнало да го гледа с една и съща тениска години наред, а все пак вече имаха специална машина за принтове на тениски и правеха изключителни дизайни, но Ники отказваше да смени тениската си с логото на агенцията. Веднъж преди няколко месеца, като бях горе, Ники беше с друга тениска и се изненадах много, а той начумерен ми каза, че вече всички в къщата го карат да сложи друга тениска освен тази на агенцията, та затова си е направил и той една. Толкова много се гордееше да бъде рейнджър и приемаше изключително сериозно това си занимание.
Често седяхме до 2–3 през нощта и си говорехме. Никога не можехме да се наговорим и почти заспивайки, продължавахме да "клюкарим" за какво ли не. Любими теми много имахме. Филми беше номер едно тема, близки и познати, приятели от неговото детство и как са пораснали и с какво се занимават, и често обсъждахме и щедростта и скъперничеството. За човек, израснал в такава щедрост, в каквато Иво го отглеждаше, за него беше напълно непонятно отношението на хората към парите. Много се смеехме на тази тема и наистина за него беше непонятно как бащи спират да дават пари за децата си, когато се разделят родителите, или как дават някакви смешни суми, които, както обичаше да казва той: "Са за едно или две пазарувания в магазина." Разказваше ми, че изследва това явление и с техни познати, и почти винаги, с малки изключения, именно това се случва. За него това беше напълно непонятно, тъй като Иво дори не му беше баща, никой от тях не му беше кръвен роднина и всеки от тях даваше всичко, което има, за общото домакинство и за нуждите на всички. Разбира се, за Сашо и за него най-вече се харчеха пари и неговата благодарност беше дълбока, особено като виждаше какъв е светът извън това място. Винаги приемаше с радост малкото, което успявах да дам, и винаги ми казваше, че страшно много се гордее с мен, че го правя и се старая да помагам и да радвам всички горе с каквото мога. Да, темата за щедростта и скъперниците, които си стискат парите, беше наша любима тема.

Екстремността на Ники беше нещо, което докарваше Иво до лудост. Това Ники да се измъкне късно вечер, да запали мотора, да не включи светлини и да не сложи каска, и да се юрне да кара с бясна скорост през гората, беше любимо занимание и често се прибираше пребит и охлузен от главата до петите. В един момент от многото му пребивания имаха и патерици и шини вече постоянно в къщата. Ники да те вози на моторна шейна или на АТВ-то си беше преживяване близко до смъртта и затова малко хора решаваха да го изпробват. Ники обичаше да изследва крайностите и това да спи посред зима отвън на терасата в спален чувал на -15 градуса беше част от експериментите му. Както и когато имаше градушка и падаха огромни ледени топчета, да излезе навън с тенджера на главата и да танцува под градушката, докато Иво крещи веднага да се прибира. Да, такъв беше Ники — меко казано луда глава.

Хижата за него беше неговото място. Където и да обикаляха по света, неговото място беше Петрохан. Разказваше ми как никога няма търпение да се прибере горе в хижата. Там се чувстваше у дома си. Казваше ми и че никъде другаде енергията не беше толкова силна, сурова и мъжка, такава, каквато на него му харесва. В началото, когато взеха другата къща на морето, той отказваше да ходи. Странджа според него беше с прекалено женска енергия и тя влизала в дисхармония с неговата същност. С Иво се споглеждахме и се опитвахме да не се разсмеем. Постепенно обикна и мястото там. Беше много твърдоглав просто. Миналото лято, когато им бях на гости на морето, влюбването ми в това място там се задълбочи още повече. И седяхме с Ники отново до посреднощ навън на двора, наблюдавайки светулките, които бяха навсякъде около нас, и си говорихме за магичната енергия на Странджа. Разказваше ми изключително интересни неща, които хората от селото и околността им бяха разказвали за самодивите в Странджа... за магични места и пещери там. Във всичко си приличахме с него много. Само в две неща се различавахме и често ги обсъждахме тези две неща, защото той много искаше да започнем да си приличаме и в тях. Аз не понасях зимата и снега, а той ги обожаваше и аз предпочитах къщата на Българи, просто бях влюбена в нея и гората там, а той предпочиташе хижата и Стара планина. Не постигахме съгласие, но това не ни пречеше да си седим сгушени на хамака, да гледаме светулките и да "люпим" семки.

Връзката ни наистина беше отвъд нормалното и като сила, и като всичко. С него си имахме не едно и две специални неща и едното беше, че обичахме да си изпращаме ето тази емотиконка 💩 Тя имаше и специално значение, а именно тя беше кодът ни за край на разговора. Всички в хижата научиха в един момент за този наш код и много се шегуваха с нас. А защо си го изпращахме това лайнце — ами просто защото Ники смяташе, че е много сладко точно това лайнце. И дори ме караше да му правя от моя арт такова и аз, разбира се, му направих. Както и му направих магнитче за хладилника, докато готви, да си го гледа, и му подарих съвсем наскоро и чаша за чай във формата на точно това лайнце с похлупаче. Тази чаша го докара до луд възторг и ме призна официално за "Царицата на подаръците". И така всеки наш чат завършваше с това 💩 Ако другият не го изпратеше, значи имаше да казва още нещо, ако и двамата си го изпратехме, значи сме приключили. Сашо много ни се радваше на начина на общуване и винаги го споменаваше и ни гушкаше ту мен, ту него заради тези лайнца.

И сега към неприятната тема за обстоятелствата покрай края на моя прекрасен и специален син Ники. В първата пресконференция на разследващите ни се обясни, че те тримата — Иво, Ники и Сашо — са тръгнали заедно от хижата. В първите видеа по медиите ни внушаваха, че нищо, че не виждаме 6 човека там на камерите, те все пак са били шест. Ники е бил в кемпера и е чакал. Аз лично нямах идея, че в България медиите и разследващите са започнали да се опитват да прилагат хипнотични внушения и то в случаи, в които очевидно се вижда, че това, което ни се говори, не е така — 5 не е 6. Само че някак си хипнотичните внушения много калпаво се правеха и не можаха да се приемат от повечето хора. Та тихомълком се пропусна фактът, че ни лъгаха в първите им т.нар. брифинги и после, като пуснаха тричасовите видеа, стана ясно, че Ники дори не е бил там при така наречената им раздяла, в която заради израза "За мен беше чест" трябваше да ударим с гилотината този случай, че е секта и отиват да се самоубиват, и то ритуално, и да го затваряме бързо-бързо. Нещо там с недомлъвки ни се каза, че някъде по пътя са се срещнали и са се събрали и са продължили заедно към Околчица. Ама дали е така, дали не е, след първоначалната категорична лъжа, че още веднага са тръгнали тримата, как да им повярва човек. Аз лично чакам с нетърпение доказателство къде и кога Ники се е присъединил към тях и дали изобщо се е присъединил. Има някакво странно изтриване на негов профил в Инстаграм на 3-ти февруари. Ники не беше изобщо по социалните мрежи. Инстаграм си направи преди години, за да ме "следи", както казваше той, и да вижда как се развива творческата ми дейност. И интересно защо си включва телефона и си изтрива Инстаграма, и дали го прави той? Къде всъщност е засечена последно клетката на телефона му, преди да бъде изключен? Все въпроси без никакви отговори, въпреки многото ми искания. Но предполагам след сексологично-психиатричните експертизи, които чакаме от 11 март, когато на последната пародия на брифинг отказаха да отговарят на въпроси, премълчаха за нараняванията по телата на Ники и на Сашо, както и нищо не казаха за липсата на семенните течности, за които ни внушаваха месец преди това отвсякъде, та предполагам след тези много важни психолого-сексологични малоумщини ще ни осведомят и за тези съществени неща.

На 10 февруари, както вече казах в поста си за Сашо, ни обявиха, че аутопсиите сочели, че има три огнестрелни рани и три проектила и е стреляно с личния револвер Колт на Иво. Интересно как толкова бързо имаме данни от аутопсиите и защо телата бяха държани повече от месец във Враца и ни беше отказвано да ги видим и то с претекст, че епикризите от аутопсиите не са готови. После, тъй като обявих публично какво се случва, ни бяха дадени епикризи и те бяха с дата 26 февруари, а на мен в средата на март не ми даваха още да си видя детето. Ден след обявлението, че кемперът е намерен, се обадих на следователя, с която ме бяха свързали и разследваше случая, да го попитам кога ще мога да разпозная сина си и след проверка от нейна страна ми беше казано, че следобяд ще ме потърсят от съдебна медицина. Това никога не се случи, но пък за сметка на това след още 30 минути получих обаждане да се явя на разпит. И оттам се започна пародията да се звъни от моята адвокатка ежедневно и да се търси информация за молбата ми за освобождаване на тялото на Ники. Месец мина в тази пародия и накрая се вдигнах и отидох във Враца. Всички знаете какво се случи там и затова няма да разказвам. Интересно е наистина много защо държаха телата толкова дълго. Моето предположение е съвсем просто — тотално объркване, хаос, защото е трудно да наложиш една толкова отявлена лъжа като официална версия и разбира се, по този начин ние, близките, в отчаянието си и мъката да сме толкова съсипани, че най-накрая като освободят телата, да ги погребем бързо-бързо и да искаме да се приключва целият този ужас, през който ни се налагаше да минаваме. И нека не забравяме, че внушенията бяха на всички нива. За всяко тяло преди освобождаването получавахме страшните предупреждения, че вече е в процес на разлагане и е добре да бъде в затворен ковчег и разбира се, кой иска да си види детето в такова състояние. Бързо-бързо да ги заровим и да се приключва. Е, да, ама не. Имаше един, който отказа всичко това и искаше да види със собствените си очи истината за това какво се е случило с детето му и как е умряло. Един не се поддаде на внушенията и натиска да си прибира детето, когато най-сетне благоволиха да освободят телата, и искаше повторна епикриза. И какво може да се направи, за да се заглуши този един, който не иска да се предаде, ами ще намерим друг, който ще го направи. Обаждаме се на другия родител, който е "богоугоден" на официалната версия, и той взима бързо-бързо тялото на детето и ще го погребва. Раз-праз всичко е решено. Но този другият родител, "фанатичният", отказва да се предаде и как да се предаде, като това дете, макар и мъртво, е най-достойното и честно същество, за което справедливостта беше ценност отвъд всички други и което дете имаше една пълна непоносимост, по-голяма дори и от лъжата, и това беше предателството. Та този "фанатичният" родител се изправи и видя със собствените си очи дупката между очите на силния си и достоен син — огромна дупка, която зееше като бездна на несправедливост и жестокост между широко отворените му очи, които вече се бяха стопили. Тялото на този викинг беше вече мумифицирано и наполовина на размера му приживе и беше облечено не с рейнджърски дрехи, а с дънки, шарени чорапи и шарена тениска и с кецове, като на 12-годишно тийнейджърче. Гледах и не вярвах на очите си. После видях и "охлузванията" по краката му. Охлузванията бяха дълбоки рани, обширни, със свалена кожа. Продължавам и да чакам разяснение за двата проектила, за които се говори в епикризата. Мисля, имам право да ми се разясни това — един куршум, разпаднал се ли е, или са два. Както и защо проектилът е заседнал в тилната кост на Ники. Ако от упор е стреляно, не трябва ли с този Колт буквално да му бъде отнесена главата? Да, но не. Първо ще трябва да изчакаме да ни разкажат за "комплексните" им малоумни епикризи, които са назначили и с които ще изследват живота им, защото е толкова странно 6 човека да живеят заедно, по-странно от това няма, а и даже телата им били епилирани, ето това вече определено е много притеснителен факт, даже са имали самобръсначки и епилатори — о, ужас, това със сигурност са сектанти и още по-важното е, щом са си махали космите, това доказва, че са "педофили" и следователно са се "самоубили ритуално". Разбира се. Той е толкова ясен този случай, как може някой изобщо да го подлага на съмнение. Може би, само може би, щеше да е по-добре да се обърне внимание на истински съществените неща, свързани с това зверско престъпление към шест човека, но родната Милиция реши, че по-важно е да изследваме и говорим за семенни течности, които се оказаха несъществуващи, епилирани тела, празни стомаси, което, като се замисли човек, си е наистина абсолютно и неопровержимо доказателство, че са се самоубили, нали така? Само че изведнъж удряме греда с това, че пък на труповете на Околчица не изследваме стомасите или ги изследваме, но пък не даваме информация за съдържанието им. И накрая БУМ — нищо, че от ден едно се предоставя всякаква информация по това дело къде ли не, та чак и в парламента, за да може всякакви профани, които сме имали неблагоразумието да допуснем вътре, да се гаврят с паметта на близките ми — прокуратурата решава да размаха пръст на кой, да внимава, че изнася данни по епикризите на убитите???

На една почернена майка, която отказва да слуша лъжи и да разкъсват на парчета паметта и индивидуалността на сина ѝ и на останалите ѝ близки. Браво! Тук, ако имаше, щях да сложа емотиконка на бурни аплодисменти. Ама много бурни. Има освен държавни закони и едни закони, наречени човешки, морални, въпреки че тази дума не я обичам, защото е изкривено значението ѝ много, но за удобството да се разбираме, я ползвам тук. Човешките, моралните закони не предполагат нищо от това, което се случи нито към убитите, нито към всички близки на загиналите. Нищо от това не е ЗАКОННО. Нищо! Човешките ни права бяха и са грубо погазени до ден днешен.

Съжалявам, Ники, че не си тук да можем да отидем да постреляме с пейнтбол пушките в гората и да освободя малко гневна енергия от тази безпрецедентна несправедливост.

Съжалявам, че не успях да се преборя за тялото ти и да бъдеш облечен така, както заслужаваше, но ти сложих логото на рейнджърската агенция на тъпата шарена тениска, с която те бяха облекли. Знам, че за теб вече нищо от това няма значение и тогава нямаше, и ти си се освободил от цялата тази Кочина, но наистина много съжалявам за този жесток и несправедлив край. Гордея се с теб повече, отколкото мога да изразя, и ти го знаеш. Къдрицата коса, която си отрязах от теб, е физическото нещо, което ми остана, но по-важни са ми всичките безценни споделени мигове, които никой и нищо не може да погуби. Ще се боря до самия край така, както си ми казвал неведнъж. William Wallace не помоли за милост, а изкрещя "Свобода!" Бъди свободен и дерзай там, където си! Безсмъртия никой не може да убие!

Обичам те от небето до земята на зиг-заг сега и завинаги!