Ралица Асенова след случилото се на Петрохан и Околчица: Как толкова хора, които ги познаваха, просто седят и мълчат

"За фалшивите и истинските хора", кръсти поредната си пространна публикация във фейсбук Ралица Асенова. Ето какво пише майката на загиналия Ники Златков:

Колко е лесно да гледаме интересен филм и да съпреживяваме историята, да си представяме, че ние сме главните герои, и когато ни се случи нещо подобно, да си мислим, че ще реагираме силно и достойно — дори по-добре от самите герои. Но когато животът ни хвърли в наистина трудна ситуация, какво се случва? Свиваме се, скриваме се, започваме да се пазим и да си търсим извинения защо не можем, колко е опасно, колко сме изморени, колко ни е трудно и какво ли още не. Колко от нас стават и застават смело и достойно срещу това, което животът им е поднесъл?

Иво често ми казваше, че най-добре е да очаквам, че хората ще се поддадат на слабостите си, и така няма да бъда разочарована. Че истински смелите и достойни хора са нищожно малко на фона на масата. Ники ми е казвал, че лично той се е изморил да бъде разочарован от лъжите и лицемерието на хората, че има доверие само на хората, с които живее, с много малки изключения извън къщата. Казваше и че предателствата са му дошли толкова в повече, че понякога дори не иска да се среща с хора извън хижата.

За фалшивите хора!

Фалшивият човек непрекъснато сменя лицата си според това кой стои срещу него.

Днес говори едно.

Утре — друго.

Пред теб те подкрепя.

Зад теб те обезценява.

Пред силните е мек.

Пред слабите — високомерен.

Няма център.

Няма вътрешен гръбнак.

Само адаптация.

Най-тъжното е, че много фалшиви хора дори не знаят кои са. Защото човек, който цял живот играе персонаж, постепенно губи контакт със собствената си душа.

Фалшивият човек често не издържа истинността на другите. Защото автентичността е огледало. Тя напомня колко далеч си от себе си.

Затова искрените хора ги дразнят, дълбоките разговори ги изморяват, уязвимостта ги плаши, а истината ги кара да се защитават. Те предпочитат контролирани отношения. Повърхностни връзки. Социални игри. Защото там никой не вижда празнотата.

За истинските хора!

Истинските хора се разпознават не по съвършенството им, а по спокойствието, което оставят в душата ти. Около тях няма театър.

Няма напрежение да бъдеш друг.

Няма игри, маски, преструвки и скрити стратегии. Те не влизат в живота ти, за да впечатляват. Влизат с присъствие.
Истинският човек няма едно лице пред хората и друго — когато никой не гледа. Това е вътрешен гръбнак. Този човек има стабилен център.

Не морал за показ, а истина, която живее в действията.

Истинските хора умеят да бъдат нежни, без да са слаби. Те не унижават, за да се чувстват силни. Не се хранят от чуждите провали. Никога не предават. Не се усмихват в лицето ти, а после да те разкъсват в отсъствието ти. Тяхната доброта не е стратегия. Тя е характер. До тях можеш да свалиш бронята. А това е рядкост. Защото повечето хора слушат, за да отговорят. Истинските слушат, за да разберат.

Истинските хора често са минали през много болка. Но вместо болката да ги направи студени, тя ги е направила по-дълбоки. Те знаят как изглежда самотата. Как звучи тревожността посред нощ. Как тежи загубата. Какво е да бъдеш неразбран.

Страданието или озлобява човека, или отваря сърцето му.

Истинските хора са избрали второто.

Всеки, който познаваше Ники, Иво, Сашо, Ивей, Пламен и Дечо, знае какво означава истински човек. Човек, който се хвърля да ти помогне с каквото може, без значение от нищо — дори и когато самият той няма сили в момента. Затова вече близо четири месеца се чудя как толкова хора, които ги познаваха, просто седят и мълчат, страхуват се и се пазят от публичност. Не понечват дори с един пост във Facebook да защитят тези прекрасни хора — заради страхове и всевъзможни извинения, с които си отварят врати за измъкване.

Наблюдавам с изумление как хора, които никога не са ги виждали и не са общували с тях, почувстваха в сърцето си какви хора изгубихме. Усетиха долната лъжа, която ни внушават толкова месеци — както за тяхната смърт, така и за това какви и кои бяха те. И тези напълно непознати хора пишат постове, борят се с тролове и всякакви злобари, сеещи обиди по техен адрес, а тези, които са се докоснали до тях и до това, което бяха те, седят в ступор, треперещи от страх и мълчание. Браво.

Как мислите — дали някой от тях щеше да постъпи така, ако вие имахте нужда от защита? Ако вие имахте нужда някой да каже за вас, че не сте всичко, в което ви обвиняват?

Колко безценни неща научихте от тях?

Колко добрина видяхте?

Само ще ви кажа, че те нямат нужда от вашата защита. Вие имате нужда от една смела проява — да защитите истината и това, което те са направили за вас. Защото, когато не го правите, не вредите на никой друг освен на себе си.

Да живееш в страх, извинения и съмнения не е нищо друго освен жалък и пропилян живот.

Да не застанеш зад истината те прави съучастник в лъжата.

„Ние смятаме за страхливец онзи, който е допуснал в негово присъствие да оскърбят приятеля му."
— Дени Дидро

„Приятелят, който държи ръката ти и ти казва истината, струва повече от онзи, който стои настрана."
— Барбара Кингсолвър

„Истински приятел е този, който влиза, когато останалият свят си тръгва."
— Уолтър Уинчел