Реклама
https://www.bgdnes.bg/novini/article/7395037 www.bgdnes.bg

Кольо Стефанов Колев

Кольо Стефанов Колев е роден на 16.03.1988 г. в град Монтана. От ранна детска възраст живее в Бургас, където се премества семейството му. Завършва през 2007 г. ПТТ "Проф. Д-р Асен Златаров" в Бургас, специалност Мениджмънт в хотелиерството. Негови стихотворения са публикувани в редица вестницит. Участва със свои стихове и в сборника за поезия и проза "Часовниковата кула" и в "Алманах Бургас". Носител на втора награда от конкурса "Искри над Бяла" 2017 г.

Ще се събудя пак напролет

Ще се събудя пак напролет-

не е ли пролет всяка сутрин?

Щом тогава са отново,

пък било и за минутки,

животът и светът прекрасни,

девствени и жадни

за любов.

И малкото ми щастие

заченато по пладне

ще порасне, ще проходи

по циферблата на часовника.

Ще затича, докато не мога

със ръцете си от спомени

да го стигна. И ще викам.

Ще викам силно и ядосано!

Подпрял се на стрелките-

състарил се отведнъж

и грохнал.

Ще викам, докато умората

положи ме на циферблата.

при всички уморени хора-

скрити в сънища да чакаме,

да се събудим пак напролет.

Не е ли пролет всяка сутрин?

Щом тогава си отново

жив.

Било и за минутки.

Вчерашните мутри

Ще говори някой пак разпалено за Утре.

А Днес ще е отминало вовеки.

Ще бъдем просто Вчерашните мутри,

били до вчера Днешните човеци-

говорещи разпалено за Утре.

И мислещи, че Днес ще е вовеки.

Не вярващи, че Вчерашните мутри

били са Днешните човеци.

Безсмислен спор

Аз чувам как присмиват се площадите

на грохналите старци и старици:

-Не бяхте ли онези...младите?

Какво се случи с вас? Горките!

А те куцукат и навярно оглушели,

не спират-със площадите да спорят.

А и какво да кажат? Времето

накрая всички ни ще надговори.

Бълнуване

Земята от тях ще отвикне.

Техни Величества Хората,

свити до атом ще скитат

в съня на морските спомени.

Чакащи тихо и кротко,

секундата цепили-вечност,

да избълнува морето отново

тях и с брега да се срещнат.

"Тече, всичко тече..."

Тече.

Всичко тече.

Но къде?

Къде се оттича?

Говорят-

в безкрайно море.

Виждаш гьол-

два метра плитък.

Тече.

Всичко тече.

Но къде?

Къде се оттича?

Виждам едно

безкрайно море.

Или просто ме лъжат,

лъжат мъглите...

Последният стих

Последната буква

от последният стих.

Последната крачка

и падане.

Колко гладък е само

белият лист.

И ти няма

за какво да се хванеш.

Колко тихо е само

долу, в подножието.

Колко

мастилено тъмно.

Но без това би било невъзможно,

невъзможно

да се завърнеш!

И от нулата

пак да качиш

отвесния склон

към първата буква.

За да не е последен

последният стих.

И да има от къде

да паднеш

и утре.

Най-красивият стих

Разкажи ми най-красивия стих...

Онзи, който

взривява Вселената!

Преди който било е

толкова тихо...

сякаш не имало

никога време.

Сякаш не е имало

никога нищо!

Разкажи ми...

за едно въображение.

разкажи ми

как ни измисля...

Първа глава:

"Сътворение"

***

Кой ще пише, защо се усмихва?

Усмихва се. Радва се. Толкова.

Няма нищо тук за разнищване-

Щастлив е човекът! И колкото

по-щастлив е, по-бял е света-

цвят на кокиче, в сърцето израснало.

Защо да разваляш дори със черта

бялото- то е прекрасно!

Вина

Ще кажат хората навярно:

-Той ли?-Дявол! Грешник!

Да, отнех на много ангели

правото-да са успешни.

Те вдигаха със мен наздравици,

крилете си захвърлили във ъгъла

на кръчмата. И толкова пияни

бяха, че не можеха да съдят.

Те псуваха-и Бог, и дяволи,

дори жените седнали във скута им!

Да...грешен съм. Съдете ме! Признавам си

за тези ангели

пропили се

от скука!

Самота

"...и тъмнина беше върху бездната, и Дух Божи се носеше над водите..."

Не могат да закърпят с небеса

куполите златни вече.

И Господ лек, като дима

от свещ, в ръката на човека,

напусна земният си храм.

На трона си се върна.

И отново беше сам.

И отново беше тъмно.

Бунтът на белите мишки

Аз съм сблъсък.

Аз съм стена.

Аз съм

усмирителна риза.

И онази

онази тъга,

която във никакви

думи не влиза.

Аз съм плът.

Аз съм душа.

Смесени

във епруветка.

В пропорции

точни

за света.

Но нещо

не излезе сметката.

И станах сблъсък.

Станах стена.

Станах

усмирителна риза.

О, божества!

О, божества!

Защо?

И къде

ни зазидахте?

Мъртво море

Плачи!

Плачи, душа!

В това море

от тъга

и безсъние.

Плачи!

Само солта

ще помогне.

Да не потънем.

Небе

Крилете свенливо отричат,

че някога с тях съм летял.

Морето

твърди,

че е плитко.

Небето,

че няма олтар.

И никакъв Бог

не е видяло,

през своя

дълъг,

дълъг

живот.

И аз съм просто

случайност.

Аз съм просто

едно

дете,

което порасна...

Не му вярвам!

Не му вярвам,

въобще!

Не му вярвам...

Но стана ми страшно,

че в мен проговори

такова

небе...

Сизифов труд

Приветства народът новия ред,

изпълнен с красиви химери,

с дружно "Ура!" и хукна напред -

баира към новия ден да катери.

И уж не изглеждаше стръмно, но ето -

мъчно и дълго народът катери...

Измори се, подхлъзна се, падна в дерето -

дерето дълбоко на своето вчера.

А там го чакаше... новият ред

със нови красиви химери.

Ревна народът и хукна напред.

Напред и нагоре - към своето вчера.

Патерицата на Сакатия

Днес Сакатия празнува -

вдигнете чашите и го приветствайте!

Съдбата го целуна

и сега се пъчи

достолепно.

Най-накрая отвоювал

Смисъла

на своята сакатост,

като жезъл му се струва

жалката му патерица.

На която се крепи,

да не вземе да се сгромоляса

в двете си очи,

и да останат те

без блясък.

Да останат те - без него.

И да зейнат, като бездни.

А дали ти става леко,

щом като изчезнеш?...

Сакатия мълчи -

нещичко умува.

Припуква

в двете му очи.

Но само той

го чува.

Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама