Наталия Симеонова: Най-голямото желание е да се събереш с някого, който е наранил чувствата ти

"Най-голямото желание е да се събереш с някого, който е наранил чувствата ти" - това не е реплика от сериал, а думите на Наталия Симеонова, жената, която България познава като Феята на любовта. Тя стана първият гост в студиото на Петя Дикова по Би Ти Ви за Новата година, появявайки се усмихната, спокойна и без грам притеснение, че всички я свързват с най-романтичния формат, минавал някога по родния екран - "Море от любов".

Петя Дикова започна разговора с естествено любопитство, а Наталия отговори с онзи прям тон, който няма нужда от монтаж. В годините, в които "Море от любов" пътуваше в автобус от град на град, Симеонова не просто водеше предаване - тя събираше човешки истории, признания, прошки и болки, които никоя телевизионна школа не може да те научи да разказваш без да ти трепне гласът. Тя призна, че най-истинската част от работата ѝ никога не е била под прожекторите в студио, а в движение - сред хората, които я срещат на улицата и без свян ѝ разказват любовите си, разделите си и тайните надежди.

Любовта в нейния разказ не е само рози, срещи и трепети, а много по-широко понятие - емоция, която не пита за възраст, социален статус или житейски белези. 

"Любовта не е само между партньори," казва Наталия, "тя е към майка, към баща, към дъщеря, към лекар, към роднина... и разбира се - към домашния любимец". Симеонова не пропуска да напомни, че понякога именно онези, които не могат да говорят, носят най-чистото чувство. Кучето, котката или конят не са просто фон в живота ни - те са част от историите, които хората ѝ разказват и част от любовта, която тя самата разбира като универсална сила.

И когато Петя я попита дали хората имат "тип" и дали търсят повтаряем модел в партньорите си, отговорът ѝ е като плесница за всички романтични клишета: "Човек не може да избяга от себе си".

С присъщия си хумор, който обезоръжава преди да те разплаче, Наталия призна и своя "типаж" мъж: „Аз имам тип - и той е музикант!". После се поправи през смях, но без да губи нито грам автентичност: "Шегувам се, разбира се! Но обичам свободни хора - малко диви, малко лоши". 

Но най-силният момент от гостуването ѝ не беше шега, нито философия, а история, която тя носи в себе си от началото на кариерата си - разказ, който спря ефира и събра вниманието като магнит. Това е така наречената от нея самата "История за свръхчовешко благородство".

Всичко започва с писмо от зет на име Жоро, който пише, че иска да направи изненада на тъщата си. "Почти се разсмях," казва Наталия. Но смехът ѝ замлъква в секундата, в която го среща лице в лице. Защото вместо безобиден романтичен сюжет, пред нея застава човек, който е преживял трагедия, по-тежка от всички телевизионни драми, взети заедно. Години по-рано любимата му жена загива в катастрофа бременна в осмия месец, а той е бил зад волана. Вината е била негова. Всичко е можело да приключи там - със съд, с омраза, с разрушени семейства и непростими обвинения.

Но вместо това, тъщата Светла - майката на загиналото момиче - прави немислимото. Тя не го унищожава юридически, макар да е можела. Не го отхвърля. Не го намразва. Напротив - тя го окуражава да срещне следващата жена, да създаде семейство и да има деца. Приема го обратно в живота си не като виновник, а като човек, който заслужава втори шанс. Помага му да се изправи. Помага му да продължи. Помага му да обича отново. И най-важното - помага му да живее, без да отрича миналото, но и без да го оставя да го погълне.

pastedКогато историята е заснета, Наталия признава: "Бях в абсолютен потрес", Екипът на предаването също. Но именно този потрес се превръща в поклон към човешкото. В духа на формата, те подаряват на цялото семейство - на Жоро, новата му жена, двете им деца и тъщата Светла - почивка в Палма де Майорка, защото в тази история тя не е просто "тъща", а сърцето на прошката, която събира, вместо да разделя. История, която Наталия връща в ефир и в годишните класации на най-силни моменти, защото тя не е за катастрофа, а за благородство, което променя човека отсреща.

А когато Петя пита Наталия дали ѝ липсва телевизията, тя не каза "да" по онзи носталгичен начин, който очакваш от звезда, а по свой, много личен: "Липсва ми усещането, което работата ми даваше. Но тя беше на терен. В буса. До обикновения човек." И това беше достатъчно, за да стане ясно, че Наталия не е от хората, които обичат да ги питат за студио, декор или режисура - тя е от хората, които носят истории.

На финала тя обобщи любовта с метафора: "Любовта е валс със ситни стъпчици и много кръгови движения, но понякога е и рокенрол" . Сякаш казва всичко с едно изречение - че любовта има ритъм, но не винаги е един и същ. Понякога е бавен танц на сближаване и повторения. Понякога е буря. Понякога е прошка. Понякога е ново начало. Понякога е просто среща до магазина. Понякога е живот, който ти връща човека, от който си мислел, че си се отказал.