ИНТЕРВЮ! Журналистката Светлозара Лазарова от "Аз потребителят": Хората имат огромна нужда някой да ги чуе

Райският газ е забранен, но достъпът до флакони - не, и това е ужасяващо

Истинските истории започват извън студиото

Семействата с деца са изморени от системата

На път историите сами те намират

Коя е тя

Тя е журналист, телевизионен автор и човек с активна гражданска позиция. Зрителите я познават от рубриката "Аз, потребителят" в Би Ти Ви, а хиляди деца - от социалния проект "Игрите на 90-те", който връща малчуганите към игрите навън и далеч от екраните. През последните години Светлозара Лазарова работи и по чувствителни теми като злоупотребата с райски газ сред младежите, както и проблемите на родителите с недостига на места в детските ясли. В последните години зрителите я следят и в рубриката "В приключение със Зара" в сутрешния блок, където пътуването е повод за лични истории и неочаквани срещи.

- Светлозара, едно от последните ви разследвания беше свързано с употребата на райски газ сред младежите. Сега са абитуриентските балове и за съжаление, виждаме младежи, които го употребяват. Колко сериозен е проблемът все още?

- Много по-сериозен, отколкото обществото си представя. Това вече не е просто "модна тенденция" по заведенията. Говорим за деца и младежи, които подценяват риска, защото райският газ се продава лесно и често изглежда безобиден. А последствията могат да бъдат тежки - неврологични проблеми, загуба на контрол, дори трайни увреждания. Най-страшното е, че достъпът остава прекалено лесен.

- Имаше ли момент, който лично ви разтърси?

- Да. Когато разговаряш с родители, които буквално не разпознават собственото си дете след подобни зависимости. Това е страшно. И тогава разбираш, че журналистиката няма право да бъде безразлична.

- Защо младите хора толкова лесно попадат в подобни крайности?

- Защото живеят под огромно напрежение. Постоянно сравнение, социални мрежи, очаквания, самота. Понякога възрастните си мислим, че днешните деца имат всичко, но всъщност често им липсва най-важното - време, внимание и истинска връзка.

- В хода на разследването какво най-много ви шокира?

- Фактът, че известно време цялото общество смяташе райския газ за забранен, а след наша проверка с регулаторните органи се оказа, че е забранена продажбата на балони, но не и на флакони. А това е още по-стряскащо. От другата страна стоят историите на младите хора, които вече са минали през зависимост или тежки последици. Някои от тях разказаха, че са стигали до стотици балони дневно. Това показва колко бързо може да се премине границата. Шокиращо е и колко често родителите разбират късно какво се случва.

- Смятате ли, че институциите реагират достатъчно адекватно?

- Има опити за регулация, но контролът трябва да бъде много по-сериозен. Само забрани не стигат. Нужно е образование, разговор с децата и ясна превенция. Когато едно дете търси бягство, проблемът не е само в балона, а в причината да посегне към него.

- Друга тема, която предизвика обществен дебат, е увеличаването на помощите за майки на деца, неприети в ясли и детски градини. Достатъчна ли е тази мярка?

- Това е крачка в правилната посока, защото много семейства бяха поставени в абсурдна ситуация - работят, плащат данъци, а няма къде да оставят децата си. Помощите дават известно облекчение, но не решават основния проблем - липсата на места. Родителите не искат просто компенсация, а нормална система, в която детето им да има достъп до грижа и образование.

- Често разговаряте и с родители на малки деца. Какво ви споделят те?

- Че са много изморени от системата. И че се чувстват оставени сами да се справят. Особено младите семейства в големите градове. Майките често трябва да избират между кариера и детето си, защото няма достатъчно места в яслите. Това не е просто социален, а демографски проблем. Дано започнат с решението с мерки, които обмислят.

- Свързана сте и с един много позитивен проект - "Игрите на 90-те". Как се роди идеята?

- От една проста тъга, че децата все по-рядко играят навън. Ние израснахме с ластик, народна топка, криеница, федербал. Днес голяма част от комуникацията минава през екрани. Със Сами Догмуш решихме да върнем тези игри и да покажем, че най-ценните спомени не се случват в телефона.

- Защо проектът успя да докосне толкова много хора?

- Защото събуди носталгия у родителите и любопитство у децата. Родителите си спомниха собственото детство, а децата откриха, че можеш да се забавляваш истински и без интернет. Най-хубавото е, когато видиш как няколко поколения играят заедно. Защото днешните деца са различни, но не са по-лоши. Просто светът около тях е много по-дигитален и по-бърз. Нашата задача като възрастни е да им покажем баланс и че има живот и извън екрана.

- Какво ви мотивира да продължавате с толкова различни каузи?

- Вярата, че журналистиката трябва да има смисъл. Не просто да информира, а да провокира разговор и промяна. Ако една тема накара родител да се замисли или едно дете да остави телефона и да излезе навън, значи има смисъл.

- Хората ви познават и от сутрешния блок на Би Ти Ви с рубриката "В приключение със Зара". Какво ви дава тази рубрика?

- Свобода. В публицистиката всичко е много концентрирано - факт, тема, проблем, срок. А тук имам възможност да разказвам истории по човешки начин, независимо в кое кътче на планетата сме. Да срещам хора без предварителен сценарий и да усещам ежедневието им е невероятно. Някои от героите ми вървят 10 км, за да стигнат до училище, други имат мултимилионни бизнеси. Понякога най-силните разговори се случват на пътя, не в студиото.

- Кое е най-важното, което научихте от тези пътувания?

- Че хората имат огромна нужда някой просто да ги чуе. Независимо дали си в малко планинско село или в голям град, всеки носи своята битка, мечта или страх. И когато му дадеш пространство да разкаже, се получава истински разговор, а не телевизионен монолог. Истинските истории винаги започват извън студиото.

- Кога сте най-щастлива - в телевизионното студио или някъде на път?

- На път. Там историите сами те намират. А и човек най-добре опознава себе си, когато е извън зоната си на комфорт.

- Като журналист какво ви се иска да не губим като общество?

- Човешкия контакт. Това да гледаме хората в очите, да разговаряме, да сме съпричастни. "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде".