Виртуозът на електрическата цигулка Таня Стрингс пред "България Днес": Свирила съм в училища и в кралски дворци

"Хайде песен" е инициатива с музика срещу детския тормоз

КОЯ Е ТЯ

Таня Стрингс е артист, която превръща класическото майсторство в електрически спектакъл. Тя започва да свири на цигулка на 6-годишна възраст и получава пълна стипендия в престижна Калифорнийска академия по изкуства на 13 години. Откритието на електрическата цигулка в Ню Йорк запалва нова артистична идентичност, която слива класическата техника със съвременна енергия, музика, танц. Изпълнявала е произведения пред някои от най-богатите хора в света и най-мащабните събития. Таня е герой в последната книга на журналиста Боряна Антимова "Икарски истории на духа", в която са събрани историите на 30 успешни и вдъхновяващи българи, много от които реализирани извън страната.

Борислав РАДОСЛАВОВ

- Вдъхвате нов живот на музиката с вдъхновяващи изпълнения на електрическа цигулка. Как започна това приключение?

- Започна в Ню Йорк, когато бях студентка. Градът е толкова колоритен и вдъхновяващ, че ме провокира да изляза от рамките на познатото. Собственик на български бар разбра, че съм цигуларка, и ми предложи още същия уикенд да построи сцена и да ми купи електрическа цигулка по мой избор, за да започна да свиря за гостите. Приех предизвикателството, без да подозирам, че то ще промени живота ми. Така започна моето приключение с електрическата цигулка - от клубовете и сцените на Ню Йорк до концерти по целия свят. Обичам класическата музика, но вярвам, че един инструмент може да живее много животи. Електрическата цигулка ми даде свободата да експериментирам, да достигам до нова публика и да показвам, че музиката няма етикети, когато е изпълнена с въображение и сърце.

- Изпълнявали сте произведения пред владетели в Дубай, Абу Даби и Оман. Какво беше усещането?

- Беше едновременно вълнуващо и смиряващо преживяване. В такива моменти осъзнаваш колко далеч може да те отведе музиката - от мечтите на едно дете с цигулка до сцени пред едни от най-влиятелните хора в света. Но истината е, че когато започна да свиря, титлите и протоколът губят значение. Усещането за мен винаги е било едно и също независимо дали съм свирила пред деца, в училища, пред възрастни хора, в концертни зали или в кралски дворци. Най-важното е да предам емоция и да вложа цялата си душа в изпълнението. Дори вълнението и притеснението преди излизане на сцена са едни и същи, независимо от повода или публиката. Когато музиката започне, остава само връзката между артиста и хората срещу него.

- Участвали сте и на Формула 1 Гран При. Кои бяха най-вълнуващите и интересни моменти?

- Един от най-запомнящите се моменти беше по време на финала на Формула 1 в Абу Даби. По покана на приятели се озовах в апартамент с гледка на 360 градуса точно над пистата. Около мен имаше световноизвестни актриси, модели и известни личности, а аз, типично по български, се чувствах не на място - от скромност, от онова усещане, че може би не принадлежиш там. Тогава разбрах, че това е апартаментът на шейха на Абу Даби. Един приятел ме подтикна да изсвиря любимата му мелодия и аз започнах да свиря. Постепенно всички се събраха около мен, включително и самият шейх. Толкова бяха увлечени, че дори не усетихме кога е приключила финалната обиколка. Тогава шейхът се засмя и каза: "Свириш прекрасно, но май забравихме защо сме се събрали." Това беше моментът, в който осъзнах, че цигулката е моята суперсила. Няма значение колко известен или богат е човекът срещу теб. Когато правиш нещо истински добре и влагаш сърцето си в него, хората го усещат. Това е плод на повече от 30 години труд и е подарък, за който съм безкрайно благодарна.

- Един от проектите ви в момента е "Хайде песен" - инициатива срещу детския тормоз. Защо тази кауза е толкова близка до сърцето ви?

- Тази година предстои третото издание в България на благотворителния проект "Хайде песен" срещу детския тормоз, чиято идея идва от Норвегия. Проектът обединява популярни личности, които чрез музиката и личния си пример достигат до децата с послание за повече доброта, съпричастност и уважение. Песента се разпространява в училища и детски градини в цялата страна. Тази кауза е много лична за мен, защото и аз съм била жертва на психически тормоз. Когато учех в Америка, в продължение на няколко години част от българските ученици в академията се бяха обединили срещу мен и не поддържаха контакт, следвайки влиянието на най-доминантната фигура в групата. Това беше изключително тежък период, особено когато си тийнейджър, далеч от дома и виждаш родителите си само веднъж годишно. Някои от американските ми съученици пък са ми се подигравали заради акцента или нивото ми на английски език. С времето успях да се справя и дори станах асистент на учителите по английска литература, но не всяко дете успява да премине през подобно изпитание без последствия.

Затова вярвам, че е много важно децата да говорят за болката си, а възрастните - родители и учители - да слушат и да се намесват навреме. Децата могат да бъдат невероятно добри, но понякога могат да бъдат и много жестоки. Един жест на подкрепа или една навременна намеса могат да променят живота на едно дете.

- Имате ли наблюдение за цените в България в последната година и как ви се струват те?

- Честно казано, съпругът ми и аз сме шокирани от нивото на цените. Дълги години сме живели в Сан Франциско и Дубай и ежедневно сравняваме разходите си там и тук. Днес България съвсем спокойно може да се конкурира с едни от най-скъпите градове в света по цени на жилища, ресторанти, частни детски заведения и ежедневни покупки и услуги. Това, което ни се струва абсурдно, е огромната разлика между цените и доходите. Ние сме късметлии, защото работим в международна среда, но често се питаме как се справят семействата, които разчитат на средните доходи в България. За мен това е истинската тема - не дали плащаме в левове или евро, а че в много случаи вече плащаме европейски и дори световни цени, без да имаме същия стандарт на живот.

- Какво ни липсва на нас, българите, и с какво трябва да се гордеем?

- Според мен това, което ни липсва най-много, е повече позитивизъм и вяра както в себе си, така и един в друг. Често сме прекалено критични, прекалено негативни и сякаш по-лесно виждаме проблемите, отколкото успехите. Бих искала да сме по-обединени и да си даваме повече подкрепа, защото като народ сме доказали, че можем да постигаме невероятни неща. А има с какво да се гордеем - най-вече с хората си. България е малка държава, но ражда изключителни умове и таланти във всяка сфера. Живяла съм и съм работила в различни държави и навсякъде съм виждала колко високо са ценени българите заради своята интелигентност, адаптивност и способност да се справят във всякакви ситуации. Винаги съм се възхищавала на това колко много успяваме да постигнем спрямо мащаба на страната ни. Бих искала по-често да гледаме на себе си с уважение и увереност, защото България има много повече поводи за гордост, отколкото понякога си даваме сметка.

- Имате две дъщери. Как приемате казуса с идеята за намаляване на майчинството, която впоследствие се оказа, че няма да се осъществи?

- Като майка на две малки деца, знам от личен опит колко важни са първите години за развитието на едно дете и колко предизвикателно е за родителите да съчетават грижите за него с професионалните си ангажименти. Не всяко семейство има възможност за помощ от близки, а местата в детските заведения са крайно недостатъчни.

Затова смятам, че подобни промени трябва да се разглеждат много внимателно и през призмата на реалния живот на семействата. Радвам се, че в крайна сметка идеята не се осъществи. За мен подкрепата за майките и децата не е разход, а инвестиция в бъдещето на обществото.