ИНТЕРВЮ! Писателят Боян Йорданов: Обществото ни придобива профил на психопат

Свикваме с лошите новини като с наркотици - те ни тровят, но имаме нужда от тях, смята даровитият творец

* Книгата дава това, което животът ни отнема

* Егоизмът, който е издигнат в култ, създава предпоставки за войната по пътищата

* Пустотата се настанява не само в провинцията, а и в душите ни

Кой е той?

Боян Йорданов е роден през 1971 г. в Ботевград. Завършва Химикотехнологичния и металургичен университет в София като инженер-химик със специалност "Биотехнология", а след това защитава докторска дисертация по инженерна химия. Работи във фармацевтично предприятие, където развива кариерата си като биотехнолог. Макар още като ученик да прави първите си литературни опити, дълги години остава предимно читател. Малко преди да навърши 50 години, се завръща към писането и през 2022 г. издава дебютния си роман "Възлюбените". Вторият му роман - "Под месечината, огромна като тиква", му носи приз за нова българска проза и Националната литературна награда за български роман на годината "13 века България" за 2026 г.

- Г-н Йорданов, вие сте тазгодишният носител на наградата "Роман на годината". Какво мина през ума ви в момента, в който чухте името си?

- Изненадах се, че у нас, особено в тази сфера, все още може да има обективност. И не защото оценявам романа си като най-добрия, не ме разбирайте погрешно, въобще не си правя оценки, не обичам да се сравнявам с никого, а просто защото името ми не е нито най-известното, нито правя кой знае какви тиражи, нито пък имах познати в журито. В същото време Николай Терзийски, моят редактор и смея да кажа - приятел, не спечели, а книгата му също беше сред номинираните. Поради това се почувствах и леко некомфортно. Никога не съм си представял, че бих могъл да се озова в такава ситуация.

- Кое е по-страшно за един писател - да не бъде разбран или да бъде забравен?

- Да бъде забравен, разбира се. Въпреки че има доста случаи интересът към някой автор да се възроди в следващите поколения. Но от гледна точка на автора - когато си преживял триумф и след това бъдеш забравен в рамките на един живот, това е равносилно на още една смърт. Докато, ако не си разбран, потенциалът на идеите ти остава все още неразкрит и надеждата някой да те забележи остава. Ще се пошегувам с човешкото его и ще кажа, че е по-добре да умреш като неразбран гений, отколкото като забравен такъв.

- Пише ли се различно в епохата на социалните мрежи и краткото внимание?

- Мисля, че няма голяма разлика. Е, вярно, вече не са много обемистите епоси от по седемстотин - хиляда страници и нагоре. Форматите на книгите се променят в посока по-малко на брой думи на страница. Но сред активно четящите романите остават предпочитано четиво. Тези, които висят постоянно в социалките, не четат, а тези, които пишат, не са непрекъснато там. Така че тук конфликт няма. Хората имат нужда да поживеят с героите от една книга по-дълго време, да ги опознаят, да се потопят в техния свят. Може би като бягство от действителността, в която се живее все по-повърхностно, именно защото всичко толкова бързо се променя и човек просто няма време да се задълбочи. Но с книга в ръка нещата са различни. Тя дава това, което животът ни отнема.

- В речта си при получаването на наградата "Роман на годината" споделихте, че се надявате България да има още векове пред себе си, защото "така, както сме я подкарали, можем и сами да сложим точката". Стои ли още у вас този страх?

- Да, и той е съвсем обективен и обоснован с демографски данни. Да оставим настрана непрекъснатите ни ежби, крамоли, дърлянето ни за щяло и нещяло. Хора няма. Просто няма хора. Как да го кажа по друг начин? Когато живеете в София и се разхождате по улиците и парковете, виждате много млади хора и семейства с малки деца и тогава може би ще ви е трудно да приемете тези думи. Но помислете си, че тук се е концентрирала една трета от България. И още идват, а провинцията опустява. Понякога пустотата там е страшна. Да не говорим за пустотата в душите, но тя вече не е само в провинцията, просто в столицата нещата се балансират донякъде, защото има много и различни хора.

- Какво днес ви дава надежда - и съответно какво най-силно ви тревожи в съвременна България?

- Би трябвало да кажа, че надеждата ми идва от младите. Така е редно, защото, ако не идва от там, откъде? Надявам се на младите, надявам се и на чудо. Чудесата помагат в безнадеждни ситуации. Но дори и чудесата трябва да се заслужат. А дали ме тревожи нещо? Да, обездухотворяването. Да си обездухотворен се насажда като мода. Трябва да изглеждаш силен и победител на всяка цена. Да си технократ е практично, то дава престиж. Въпреки това младите потъват в някакви свои си светове, далечни на реалността около тях. Виждам ги колко са крехки и колко лесно могат да бъдат хвърлени в един или друг огън, в една или друга нелепица. Тревожи ме това, че подмяната на нормалността донесе лудост на много хора. И тези хора ни най-малко не се притесняват например, че децата им учат по идиотски учебници, но изпитват ужас, ако случайно някой поиска да ги запознае с десетте Божи заповеди.

- Войната по пътищата сякаш се превърна в хроничен проблем за България. Какво стои в основата й - липса на контрол, безнаказаност или нещо по-дълбоко в обществото ни?

- По-дълбоки са нещата. Липсата на контрол, безнаказаността и самата война по пътищата са симптоми на едно и също заболяване. Трудно лечимо заболяване. Все още посоката е надолу, движението е ускорително и сякаш няма връщане, защото за обратната посока трябва да се приложи усилие. А усилието е неприятно и обикновено не се пристъпва към него доброволно. Егоизмът, който е издигнат в култ, липсата на желание да се опиташ да разбереш другия, камо ли поне за малко да поемеш от болката му, усещането за единственост в живота и на пътя. Желанието да се наложиш, да си победител, да си най-бърз, най-можещ, най-опитен, тези неща създават чудесни предпоставки за войната, в която ежедневно участваме. Не казвам, че всички хора са такива, но именно тези създават общата представа за едно общество, което притежава характеристики и профил на психопат. Сигурно има начин да се лекува, но той не е лесен, изисква дълго време, може би няколко поколения. А и лекарите къде са? Има ли здрави сред тях, или и те самите имат нужда от лечение? Тях кой ще ги излекува?

- Може ли литературата да промени чувствителността ни към теми като насилието, агресията и смъртта на пътя?

- Нека да си кажем нещата откровено. Около 30-40% от населението в България не четат изобщо. Как, мислите, ще им повлияе литературата на тези хора? Към днешна дата половината и дори малко над половината от 15-годишните са функционално неграмотни. Тези хора ще пораснат, ще създадат семейства, ще възпитават собствени деца. Как, мислите, ще ги възпитат? Би трябвало да се уплашим, да сме ужасени от перспективата пред нас като народ.

- Живеем ли в общество, което свикна твърде лесно с трагедиите?

- Мисля, че да. Но това би трябвало да важи за целия свят, защото всички сме поставени при еднакви условия. Има войни по света. И те сякаш нарочно се провокират. Вярно е, че винаги е имало войни, но сега за минути получаваме информация за това какво се случва във всяка точка от света. Информацията е различна от различните източници, защото никоя от страните няма полза да научим цялата истина. А и самите войни по този начин стават театрални, разбираме, че всичко е ПР и манипулация. Това е ужасно. Хората са объркани. И започват да не вярват на нищо. Особено с помощта на изкуствения интелект. Това, което е сигурно обаче, е, че в световен мащаб нещо се размества, явно е дошло време за някаква промяна. Какво ще стане, аз не знам, но знам, че текат тектонични процеси. А ние постепенно свикваме с лошите новини като с наркотици. Те ни тровят, но имаме нужда от тях.

- Надеждата навик ли е?

- Надеждата е нещо велико! Тя е Божествен дар. Изгубим ли я, губим Бог.