ИНТЕРВЮ! Носителят на "Роман на годината", писателят Боян Йорданов: Българинът се страхува да не остане без ракия

За да не бъдат канселирани, писателите се автоцензурират и изпод перото им излизат убийствено скучни неща, предупреждава белетристът

* Страданието изгражда личностите

* Единствено през търпението идва истинската любов

* За да те издадат в чужбина, трябва да свалиш цървулите

Кой е той

Боян Йорданов е роден през 1971 г. в Ботевград. Завършва Химикотехнологичния и металургичен университет в София със специалност "Биотехнология", а по-късно защитава докторска степен по инженерна химия. Работи като биотехнолог във фармацевтичната индустрия. Макар да пише още като ученик, дълги години остава преди всичко отдаден читател. Малко преди да навърши 50 години, се завръща към литературата и през 2022 г. дебютира с романа "Възлюбените". Вторият му роман - "Под месечината, огромна като тиква", му носи Националната литературна награда "13 века България" за роман на годината за 2026 г.

- Г-н Йорданов, вие сте тазгодишният носител на приза "Роман на годината" - надпревара, в която участват много талантливи български белетристи. Какво отличава един творец, който може да бъде четен и извън България?

- Ние живеем в малка страна, с намаляващо население. Историята ни е голяма и важна като вселена, но само за нас си. Разбира се, поднесена по подходящ начин може да предизвика интерес и за чуждите читатели. Все пак в общия случай, за да те издадат и четат извън България, гледаш да избягваш националните теми, пишеш така, че да звучи общочовешки, глобалистки, търсиш актуална тематика като правата на жените, на малцинствата, на ЛГБТ общността, дори е добре да се присмееш на националното, защото звучи модерно, един вид - демонстративно си сваляш цървулите. Това е повърхностен подход, но в общия случай работи за издаване и навън. Иначе всеки творец с качествени произведения би могъл да се чете и в чужбина. И трябва, защото и там имат нужда от добра литература.

- Каква е цената на искреността в литературата?

- Висока. Но затова пък и цената на литературата е висока. Всъщност истинската литература трябва да е искрена. Другото е обикновен комерс, евтина пропаганда, продуктово позициониране, лозунгарство или нищо неказване по изискан начин. От тези неща добрата литература бяга. Какво да се прави, животът не е лесен и за хубавите неща се плаща висока цена.

- Има ли тема, която българската литература още избягва?

- Няма такава тема - пише се за всичко по по-добър или по-лош начин. Има обаче конюнктура, с която мнозина се съобразяват и избягват някои теми днес. С това те осакатяват творчеството си, само и само да постигнат похвала и известност, която в повечето случаи отминава бързо - имам предвид политкоректното писане. И дори не самото политкоректно писане, а това, което самите те смятат за такова. И за да не бъдат канселирани от някои влиятелни фактори в нашата съвременна литературна общност, те се автоцензурират, като по този начин обикновено изпод перото им излизат убийствено скучни неща, но би трябвало да знаят, че свободното изразяване, откритата емоция, излязла от теб, винаги си личи и върху листа.

- Кое липсва най-много на българската литература днес?

- Не съм специалист, за да мога да твърдя за литературата в цялост, но ще говоря от моя гледна точка. Липсва ми нормална дискусия, не простото заклеймяване или оплюване. Липсва задълбочената и сериозна критика без политически и конюнктурни пристрастия. Много често ми липсва хубавият и напоителен разказ, интересната случка. Прекалено много експерименти, прекалено много постмодерност, прекалено много маниерност. Това не може да е истинско.

- Кой млад български автор следите с интерес в момента?

- Интересни са ми Емине Садкъ, Теа Монева, Александър Христов, Виолета Радкова, Павел Ваклинов. За мене млад автор все още е и Николай Терзийски. С нетърпение чакам техни следващи неща. Но знаете ли, при младите има такъв проблем. Живеем в комфортно време без сериозни катаклизми и техният живот преминава повече в телефона. Трудно се прави сериозна литература с такива предпоставки. Трябва жизнен опит, трябва да се мине през болката и разочарованието, през авантюрата, ако щете. Достоевски казва някъде в своите писма, че човек не се ражда за щастие, а заслужава своето щастие чрез страдание. И е точно така. То, страданието, изгражда личностите. Всички искаме да сме щастливи, да ни е уютно и в същото време да сме прекрасни и обичани писатели. Обикновено добрата литература върви с недотам щастлив живот.

- От какво се страхува българинът?

- Да не остане без ракия. Или пък някой негов познат да постигне нещо повече от него. Последното, разбира се, никога не може да се случи, но само съмнението за него може да остави дълбока травма в психиката. Все пак да не се засегне някой, да не забравяме, че и аз съм българин.

- Какво губим най-бързо днес?

- Търпение, а то е висша добродетел. Без търпение всяко наше дело остава половинчато, всяка наша връзка - непълноценна. Ние не можем да изживеем напълно взаимността от срещата с другия, защото сме нетърпеливи. Искаме всичко тук и сега, а то е невъзможно на практика. Живеем на повърхността, а отдолу е цял един свят, който никога няма да опознаем. Единствено през търпението идва истинската любов, без която никога няма да се почувстваме богати и цялостни личности.