40 дни от кончината на Надежда Захариева - Тя: Да, Дамян ми изневери, аз не си го позволих дори в мислите

Вече не ми се пишат песни

Тончо Русев ме откри

Имах предложение за женитба и след Дамян

Сънувах смъртта на сина си

С Доган имах най-философския разговор в живота си

Гордея се, че съм от ДПС. Не бих плюла ръката, която ме е хранила

Надежда Захариева е родена на 3 ноември, 1944 г. в село Радово, Трънско. Израснала е в Сандански. Завършва Френска филология в София. Шегува се, че ако държавата беше приела такъв закон, тя ще има 35 години трудов стаж като личен асистент на съпруга си поетът Дамян Дамянов.

Голямата поетеса си отиде на 8 юли. Само след дни - на 18 август стават 40 дни от нейната кончина. "България Днес" си спомня за Надежда с последното интервю, взето от вестника преди кончината й.

- Г-жо Захариева, известна сте като текстописец на много популярни хитове. Какво е отношението ви към риалити форматите, в които се пее?

- Много не следя подобни шоута, макар се впечатлявам от някои от тях. Особено от такива, в които звучи конкретно българска музика. Адмирирам това. А и честно казано не вярвам за участниците да има толкова голяма значение дали ще отпаднат или не. Важното е да пеят на български. Иначе много се говори за това, че българинът е беден пък видите ли пускал есемеси като това в "Като две капки вода". Ами всеки сам избира дали да бъде жертва или не във всичко. Както казва поетът Халил Джубран в "Пророкът" - "Винаги идва ден, в който съдят палача наравно с жертвата".

- Вие явявалили ли сте се някога на конкурс?

- Веднъж в Поморие на Яворовите дни. Тогава класираха Дамян на първо място, аз бях след него. Истината е, че на мен отдавна не ми се гледат по телевизията неща, от които няма какво да науча.

- Това обаче не е характерно за повечето пенсионери.

- И съм съгласна, и не съм. Защото животът никога не е това, което се вижда, а е интерпретация на нашите сетива. Знаете ли, аз съм виждала 90-годишни дами в провинцията, които рецитират стихове с такава свежа памет и с желание да се случва нещо в живота им! И обратното - бабички пред блоковете, които не само нямат никаква финансова възможност, но вероятно и не искат да живеят по друг начин. Ето аз например, никога не прочетох в живота си "Вечната Амбър, нито "Отнесени от вихъра", нито "Брулени хълмове". Филмите съм гледала, но винаги съм имала някаква спирачка за любовните романи. Може би защото във всяка от книгите за влюбени всичко свършва до там откъдето започва брака.

- Затова ли възрастните гледат толкова турските филми - за да живеят нечий друг живот?

- Да. Защото повечето хора искат да живеят с любовта. Но повечето така и никога не я откриват.

- А вие сте писали много песни за любов.

- Много. Сега последно писах за Стефка Берова, цял албум имаме заедно. Иначе съм писала и за Йорданка Христова, Мими Иванова, но най-много съм писала за Лили Иванова. Истината е обаче, че вече не ми се пише. Може би защото се отчуждих от суетата. Но Лили винаги е била много амбициозна, работохолик, не съм виждала друг с характер като нейния, толкова целенасочен. Ама и този работохолизъм сигурно е крайност, хубаво е човек да не е чак толкова краен в отношенията към работата си, аз не съм такава. Но Дамян беше такъв. Като Лили Иванова. Двамата много си приличаха.

- Казвате, че не знаете как се завижда и мрази.

- Не знам. Не видях това от родителите си. Майка ми не ни даваше да се клеветим - аз съм трета поред, общо сме шест момичета и едно момче.

- А Дамян завиждаше ли?

- Не бих казала. Може би е облажавал всеки, който може да прави всичко сам. Защото животът наистина му беше много труден.

- За Мария Нейкова също сте писали.

- Имаме няколко песни, които още не са изпети и издадени. Може би трябва да говоря със сина й за това. Но, знаете ли, износването на една песен е текстът. Защото думите са свързани с времето. И могат да звучат вехто. Един аранжимент може да направи много за звученето. Ето Лили беше царица в това - винаги осъвременява една стара песен, когато я пее отново. Така успява да е в крак с всичко.

- Така е. Вярно ли е, че Тончо Русев ви открива за писането на текстове?

- И така може да се каже. Имаше период, в който се говореше, че Дамян ми пише стиховете. Тогава бях много огорчена и няколко години нищо не написах. Един ден седим с Тончо и Дамян и Русев ми вика: "Абе, Наде, ти нали си писала стихове, защо не напишеш и такива за песни". Първо отказах, после реших да пробвам. И ни се получиха много добри неща. И с него, и с Митко Щерев, и с Хайгашот. Големият хит беше с Тончо на "Сигнал" - "Може би". И на Лили - "Много ли струва една нежна дума към мен". Добри парчета. Защото това, което липсва на човека е любов във всички смисли. Няма да забравя едни думи на Лили към Дамян. Той й каза: "Хайде стига сме писали само за любов", а тя: "Дамяне, хората най-много обичат да им се пее за любов". И затова съм благодарна на Тончо. Прописах отново след неговите думи. А бях спряла. Защото клюката, че съм се омъжила за този голям, но тежкоболен човек, за да направя кариера, ме спираше да предложа дори стихосбирка. Аз 15 години след омъжването за Дамян добих увереност и излезе първата ми книга. Ей така реших, че няма да оставя да ме смажат клюките и да умра под тях, а ще ги използвам за пиадестал, върху който да стъпя.

- И за фолк сте писали, фолкаджийките се гордееха с вас.

- Да. Понякога ми е мъчно, че на хубави любовни текстове, не се обръщаше внимание, само заради жанра, за който са писани. Обаче наскоро получих морална утеха. Един от най-големите ни поети веднъж анализирал текстовете във фолка. Чел, чел и стигнал до мен. После споделил с приятелка: "Господи, колко помия изляхме върху тази жена, вместо да почнем и ние да пишем за фолк, за да се получи нещо хубаво, а да не е това, което е днес". Думите му отмиха болката ми. Иначе смятам, че мъката трябва да се споделя, а радостта да запазваме за себе си. Защото при всяко говорене енергията се разпилява. И при щастието също.

- За тези години имаше ли болка, която не успяхте да простите?

- Нали съм читател безумен, образ невъзможнен, много ме е занимавал въпросът с прошката - след като не забравяш, дали изобщо си простил? Някакси не можеш да изтриеш този невидим белег, особено от лошата дума. Но истаната е, че прошката не е да забравиш, а да не се озлобиш и намразиш, да не отмъщаваш. Макар, че в Омир има един стих, че отмъщението е по-сладко от меда. Е, да, този мед никога не близвах. До ден днешен не мога да си дам сметка как се ражда омразата в душата на човека. А и какво значи враг? Чрез него ние най-често даваме оценка на самите себе си. Защото врагът никога не трябва да стои по-ниско от нас. Там където презираме не можем да имаме враг. И затова смятам, че никой не е достоен да ми бъде враг. Защото какво делим?

- Любовта на някого например.

- Нямам голям любовен опит, но винаги съм се ръководила от принципа преди да се омъжа да се отдръпвам, когато не ми обърнат внимание. И затова не съм страдала в любовта. А и желанието да притежаваш не ми е характерно.

- Но Дамян е искал само вас и много ви е ревнувал?

- Да, той беше ревнив, но не е искал да притежава само мен. Достатъчно е човек да се взре в творчеството му, където има и акростихове с имената на други жени. Не подценявайте поета (Смее се).

- Добре, но вие сте били най-вярната му жена.

- Моята вярност е моят избор. И на въпроса ви дали ми е изневерявал Дамян, ще отговоря с "Да". Но аз никога не изневерих, дори в мислите или в сърцето си. Защото аз бях съпругата на Дамян Дамянов. И не можах да си позволя някой да се похвали, че е имал нещо общо със съпругата на Дамян. Това може в неговото въображение да съществува, но аз трябва да знам, че не е истина. Защото е най-лесно да помислиш - щом аз съм го правил, защо тя да не го направи? Тук стигаме до Шопенхауер и думите му: "Аз съм ти". Все пак аз се изненадах, когато разбрах за изневярата, защото самия Дамян ми каза. Странно нещо е - хем го правиш, хем се самоизяждаш. Но така както от всяко дърво свирка не става, така и от всеки човек грешник не става. Изглежда по-лесно му е било на Дамян тези малки грехове да ги признае, за да се отърве от усещането.

- А вие как живяхте само с един мъж?

- Е, живяла съм и с три деца (Смях)

- Добре де, хубава жена сте, знам, че е имало мъже, които са ви ухажвали. Като Мустафа Чаушев, например?

- Аааа, не. Ние сме големи другарчета с него. Направихме много хубава песен - "Вечно нямаш време ти за мен, пълен е с грижи твоя ден". А Дамян помисли, че го упреквам него, че не ми обръща внимание и тръгна да пише нещо да ми отговаря с писане. Знаете ли, той търсеше винаги в моите думи някакво оплакване, че ми тежи. Затова дълго време не му показвах нищо от мен, защото не можеше да гледа творчество ми като страничен човек. За разлика от мен. И ето когато видях един негов акростих "Обичам те, Нели или Пепа" беше, име, което не е моето, не изревнувах. Когато е безупречно стихотворението, няма значение, че е за друга жена. В един момент всички ще измрем, никой няма да знае коя е била жената. Но ще останат думите.

- А на вас на ви ли липсва мъж, не ви ли липсва секс?

- Не. Статистиката казва, че от секс след менопаузата се вълнуват само 25% от жените. И аз съм там. Не ми липсва, защото няма за какво да си говоря с мъж. А и няма кой да ме ядоса вече. Само той можеше - Дамян. Това нашето бе повече от любов - безусловна любов, която пък е най-мъчно достижима. Каквато Христос е искал да изпитваме един към друг. За мен Христос се опитал да направи духовна революция. Защото като четем Стария завет, една жестоката книга, в която толкова много геноцид има, толкова кръв се лее - майки изяждат децата си, ужасни картини за този Господ, който ги води да нападат градове и заповядва: "Изтребете всички" и ...изведнъж идва Христос. И променя света с любов. Аз съм избрала точно това - да вярвам и да обичам по същия начин човекът до мен. И съм го доказала. Дори в най-трудното времеза нас. Защото ми е странно, когато някой каже: "Аз никога няма да направя това". По-добре кажи: "Дано не ме срещне мечка в гората". Защото за всички ни идва момент емоцията да е по-бърза и да направим някоя глупост. Именно в този луфт докато разумът настигне нашето аз, може да се случи нещо страшно. От баща си научих, че когато човек се ядоса е хубаво да си пее наум. Пробвах го. Така в най-горчивите ми моменти, надпях живота си.

- Говорите ли си за тези неща с внучката?

- Мечтая си да остана жива, за да си говорим за тези неща. В автобиографичната книга "Аз, твоята баба" искам да й напиша истината за себе си. Защото може детето да попадне на някаква глупост от сорта: "Надежда пребива Дамян", имаше и такова заглавие. Такава злоупотреба с думи...

- Интуитивна сте. Сънувате и смъртта на сина си Петър.

- Да. Съдбата ми е подсказвала, че ще ми се случи нещо много лошо. Една седмица преди Петьо да почине, сънувах как виждам до прозореца в неговата стая клюмнало растение - малко дръвче със зелени орехи. Опитах да го закрепя, но не успях. Казах си, че трябва да намеря нещо, с което да го изправя, ала бързах занякъде и не го направих. И няма да забравя как в петък срещу събота си говорихме с Петьо и правихме планове да ходим по планината. Мислехме какво да си купим. А в събота вечерта имаше рецитал с мои стихове в Габрово, заминах за там. Последното стихотворение беше:

"По-силна съм от теб, живот. Веднъж ли се опита да ме смачкаш? Да ме захвърлиш

като счупена играчка зад своя борд."

Свърши рециталът, включих си телефона и първото съобщение, което чух, бе от сина ми Явор: "Намерих Петър без дъх." Веднага тръгнах за София (замълчава) Знаете ли, аз още не мога да събера смелост да издам стихове за него. А и мисля, че в някакъв момент не съм разбирала момчето си. Защото твърде често сродните ни души не са в семейството. Иначе сме имали много хубави моменти с Петьо - разхождахме се, катерехме планини. Сега гледам в неговата стая палмичка с грейпфрут, която посади. Но не го сънувам. По-често вечер ме спохожда Дамян. Обяснявам си го с това, че той много обичаше живота. И както пише в писанията на мъдреците, хората вкопчени силно тук на земята, трудно се възнасят. Приемат ментално тяло, т.нар. в нашата митология това е "плътник", невидими за нас, но го усещаме. Та така една нощ аз виждам, че Дамян е до мен, физически. И просто го помолих: "Хайде стига вече Дамяне, иди си на небето, остави ме, моля те". И май ме остави.

- Обичате да пътувате. При едно посещение в САЩ дори получавате предложение за женитба, така ли е?

- Ааа, то беше от един възрастен човек, с когото се запознах като бях един месец там. За книгата си записвах животите на близките ми, техните преживявания в САЩ като таксиметрови шофьори. Един ден ме запознаха с дядо Дан. Покани ни на обяд. А той ме гледа безцеремонно и пита: "Ти боядисваш ли си косата?". Казвам не. А той своята боядисвал. На 78 години човек. Каза ми, че съм добра жена. После го поканихме на гости. Бях сготвих за близките кюфтета по цариградски, шопска салата и дядо Дан беше очарован. Яде, яде, щеше да се пръсне и само ме хвалеше. Най-накрая каза: "Ти готвиш много хубаво, ожени се за мен" (Смее се). Но аз никога не бих злоупотребила така с даден човек. А той горкия, така и не можа да разбере защо една бедна българка, на която предлага да доведе децата й в Америка, да я води на круизи в Карибите и Хаваите, ще му откаже брак. Дори до последно бил сигурен, че ще приема. Но знаете ли, на мен самотата вече ми е необходимост, без която не мога. Не мога да си представя, че ще завися от някой. Заради един мъж можех да го направя. Вече не. 35 години всеотдайност стигат. Иначе станат ли парите цел, човекът се превръща във вещ, която трябва да се продаде. Това сме всички. И затова съм съгласна с писанията на един мой любим автор, който казва, че третата световна война няма да е между хората от различни религии, а между бедните и богатите. В един момент всички бедни хора по света ще се обединят. Сякаш Маркс е бил прав за пролетариата. Защото бедните вече не са толкова невежи и глупови, колкото едно време. И как биха били управлявани сега? Чрез медиите. Затова всички те са впрегнати да произведат невежо човечество. В цял свят. Защото богатите имат полза от това.

- Добре, а когато бяхме зам.-министър на културата на Стефан Данаилов, спомняте ли си за ваш конфликт, с Вежди Рашидов например?

- Той беше казал, че аз нямам нищо общо с литературата, а съм се прехранвала от великия си съпруг. Но това няма значение, защото човекът не ме познаваше какъв съм инат и как не съм струвала никога и стотинка на Дамян. После обаче ми се извини човекът. Аз обаче не се срамувам да кажа, че успях да убедя министерството, че трябва да има възможност библиотеките да купуват книги, защото четящите хора болшинството са бедни. Тогава спорехме и за сваляне на ДДС от книгата. "Ако няма да намалите ДДС за книгата, ще дадете пари за библиотеките", казах. И дадоха, разбира се. Тогава имах голямо разбиране и от зам.-министър Кирил Ананиев, който отгаваряше за разходната част на бюджета и от Пламен Орешарски, който тогава беше министър на финансите. Първата година отпуснаха 2 млн, втората 3 млн, третата трябваше да бъдат 4 млн. Само че парите не се отпуснаха, а ме обвиниха, че съм присвоила 4 млн. лв. Казах им: "Не съм ги присвоила, не ги дадоха" (Смее се). Иначе Вежди ме извика на среща и ме пита каква от идеите си още не съм реализирала. Написах му списък и го оставих на бюрото. Но знаете ли, не се срамувам от това, че съм била зам.-министър на Стефан Данаилов, каквото можах направих. Защото аз съм четящ човек и знам, че без библиотеката в Сандански нямаше да съм това, което съм сега.

- А пенсията стига ли ви, колко е сега?

- Стига ми. Важното е, че не крада. И децата много ми помагат.

- Член сте на ДПС. Разкажете ми за вълнуващата си среща с Ахмед Доган в Девин?

- Това беше най-философския разговор, който съм водила с някого до сега. Аз много ценя философията, на 34 години за първи път я открих и от тогава изчетох много литература. С Доган разнищвахме по някоя и друга китайска мъдрост от рода на: "Където има думи, няма сговор". И беше много интересен неговия прочит на това. А понятието "другост", което веднъж той използва пред журналистите, тогава дори му се смяха, за него може да се прочете в книгите на Кастанеда. Но хората как да го знаят? Другото над което размишлявахме на масата на глас бе: "Думите са следите от стъпките на мисълта". На една госпожа не й допадна, че с Доган си говорехме цяла вечер и ми сподели: "Г-жо Захариева, нали няма и втората вечер пак да говорите с шефа на такива теми". Обещах й, че няма. Но половин година след това видях на улицата Ахмед Емин, лека му пръст. Спря ме той и каза: "Ех, Надежда, знаеш ли още не мога да забравя онзи ваш разговор с шефа". След тази наша среща разбрах, че Ахмед Доган се е спрял на мен за зам.-министър на културата. Знаете ли, за него сред хората има някаква представа, че е някакъв демон, а всъщност той е невероятно умен човек. А аз и до сега не можах да разбера онези политици, които днес са тук, а утре там по партиите. Аз грешна или права, съм избрала да съм от ДПС. И като знам сега, че съм стара и не мога да помогна на партията си, поне няма да й вредя или да се обърна и да плюя ръката, която ми е давала хляба. Защото така е честно.