Световният шампион по щанги Йото Йотов: Мистериозна болест ми коства олимпийската титла

Разболях се много странно точно в Барселона

Почнах с борба

Видях Янко Русев и се запалих

Легендата на щангите Йото Йотов има невероятна история. Той започва сам да тренира на ливадата пред къщата си и се превръща в един от най-успешните тежкоатлети. В продължение на два олимпийски цикъла Йотов се връща от големи първенства само със златни и сребърни медали.

- Г-н Йотов, вие сте един от най-великите български щангисти и първият, който печели три световни титли в три различни категории. Роден сте в село в близост до Перник, едно от най-големите в България. Какви са вашите спомени от първите ви години?

- Учил съм там до осми клас. По мое време имаше много деца. Постоянно играехме. На всички ливади, където имаше свободно място, играехме футбол. В пети клас започнах да тренирам борба в моето село. До осми клас се занимавах с този спорт. След това като завърших осми клас, пробвах на няколко места. Кандидатствах с борба, но не ме приеха. Реших да се занимавам с вдигане на тежести. Започнах на село да тренирам. За първи път по телевизията видях на олимпийските игри в Москва Янко Русев и реших, че искам да ставам като него. Бил съм на 11 години. Влизам вкъщи и баща ми гледа телевизия, гледам Янко Русев вдига, става олимпийски шампион, хората се радват. Казах: "И аз искам да вдигам". Баща ми направи една щанга на село и там започнах да тренирам.

- Не сте знаели нищо по отношение на техниката?

- Това, което виждах по телевизията, това вдигах. С нетърпение чаках да има световно или европейско първенство. Гледах ги с най-голям интерес и учех техниката. След това отивах и започвах да вдигам. В края на осми клас стигнах до около 90 кг изтласкване и 70 кг изхвърляне.

- Как влязохте в "Олимпийски надежди"?

- В "Олимпийски надежди" ме взеха борец при треньора Йордан Атанасов. Изкарах с борба около месец. Ходехме на практика. Там имаше едно момче щангист от Сливен и постоянно го разпитвах и му обяснявах как вдигам 90 кг. Той ми се смееше, че не може борец да ги вдигне. Един ден свърших тренировката по борба и гледам вратата на залата за вдигане на тежести отворена. Това момче стои сам и аз влизам вътре. Предложих да му покажа как ще ги вдигна. Той се смееше. Слага ми 50 кг. Аз ги обръщам, изтласквам ги. 60, 70, 80, 85. Той взе да скача, да се мята. Вика: "Ти ме лъжеш. Ти си тренирал някъде. Щангистите едвам ги вдигат, ти ще ги вдигнеш". Това ме запали. Казах си, че трябва да започна да вдигам щанги. Взех светкавично решение. Напускам борбата, връщам се в Перник и започвам да тренирам вдигане на тежести.

- Как започнахте с тренировките?

- Отварям вратата на залата. Пламен Аспарухов клякане правеше. Той още беше състезател. Привършва си тренировката. Казах, че искам да вдигам тежести. Той ме погледна. Обясни, че отиват на лагер. Да отида след три седмици и ще започна. Както се разбрахме, така и стана. Началото на ноември 1984 г. официално започнах да тренирам вдигане на тежести. Тренирахме три месеца. Февруари имаше състезание в Пазарджик. Трябваше да участвам извън класирането на първото състезание за мъже. Целта беше, ако мога, да покрия норматив за кандидат-майстор на спорта. Аз на тренировка имах 90 изхвърляне и 100 изтласкване. За три месеца много изчистих техниката. На това първо състезание в живота ми направих нула на изхвърляне. След това не съм имал нула на нито едно състезание. Отборът се провали, разпадна се. Пламен Аспарухов трябваше да отива някъде да работи. Каза: "Йото, ела тука!". Даде ми ключ от залата да тренирам.

- Сам ли тренирахте?

- Сам, нямаше никой. Така изкарах до май. Дойде Пламен Аспарухово и каза, че ще ме изпрати в "Олимпийски надежди". Не става сам да тренирам. Прати ме при Емилиан Янков. Огромен късмет за мен е, че попаднах на този треньор. Много умен човек, много кадърен, много грамотен, много добре работи с деца. За две години постигнах много добри резултати. В 11-и клас ме взеха в младежкия национален отбор. Февруари отидох на лагер в Киев. Резултатите взеха да се подобряват.

- Всъщност някъде там, 1987 г., Иван Абаджиев ви забелязва.

- Да. Аз първо, като се върнахме от Украйна, отидох с младежкия национален отбор в София на лагер. Имах контузено рамо, болеше ме и имах проблем с изтласкването от гърди. Тренировките бяха много тежки тогава, сутрин от 8,00 вечер до 8,00 с малки почивки на обяд. Имаше някакви почивки между движението около 20-30 минути. Аз в тях трябваше допълнително да правя упражнения, защото не съм можел да изтласквам. Сега като се замисля, това е било пълна глупост. Треньорът е искал да ме унищожава, да ме елиминира. Не може някой си от Перник дошъл, започва да тренира преди две години и тука да се прави на важен. Стоях една седмица, събрах си багажа и си тръгнах. Отидох и обясних на моя треньор в "Олимпийски надежди" нещата. Той разговаря с Кирил Янков, който беше помощник при Иван Абаджиев. Обяснихме цялата ситуация. Той каза, че ще говори с Абаджиев да ме вземат да проверят дали ставам. Взеха ме за около месец и половина. Резултатите значително се подобриха. Видя се, че имам реални шансове да стана добър състезател. След това отидох за турнир "Дружба" с младежкия национален отбор. Там станах първи. 1988-а вече се готвехме за световно първенство. Бях в мъжкия отбор, но тимът беше разделен на две. Основният отбор се готвеше за олимпиадата в старата зала на Абаджиев, а другият, по-младите, тренирахме в сегашния център на борбата. Участвах на световно първенство за младежи. Станах втори.

- Това на практика ви е първият голям успех на международно ниво, нали?

- Да, за младежи до 20 години останах на второ място. Септември влязох в казармата. Тогава беше и олимпиадата в Сеул. Там знаете какво стана. Лагери нямаше. След клетвата изпратиха мен и Димитър Щерев на "Дианабад" на лагер да тренираме. Абаджиев стоеше сам в залата и ние се въртяхме около него и така до Нова година. 1989-а началото вече се посъбраха състезатели. Направихме лагер. Започнахме подготовка. Първо бяхме юношите. Май имахме световно първенство в САЩ. Всички с голямо желание тренирахме, готвехме се. Основното първенство беше септември месец. На световното за младежи четири човека станахме шампиони. След това юли имаше някакво състезание за дружеските армии. Получих много тежка контузия на рамото. Това ми е най-сериозната травма. Извадих си рамото и хубаво, че пуснах щангата много бързо и то пак се намести само. Почти месец правех само спомагателни упражнения. Световното първенство за мъже беше много близо. Станах втори.

- След това влизате в невероятна серия. Взимате само само златни и сребърни медали.

- От 1989 до 1997-а съм участвал на всички световни първенства. Ако няма световно, има олимпиада. Ставал съм или първи, или втори. Две европейски съм пропуснал. Шест пъти съм първи на европейски първенства. Първитят е през 90-а.

- Какво беше усещането да сте шампион при мъжете?

- Първенството беше в Дания. Предишния ден бях тръгнал до банята да се къпя. Срещам масажиста и ме пита къде отивам. Казах, че да си взема едно душче. Заяви: "Няма да се къпеш. Ще станеш европейски шампион". Взех да се замислям. Реших да го послушам. На другия ден станах европейски шампион. Световното беше в Будапеща тогава. Аз май се смлях от тренировки и 15-20 дена преди него взех да усещам, че не е добре работата. Поспаднаха резултатите в сравнение с преди това. Пак се класирах втори.

- На световното 1991-а за първи път ставате световен шампион.

- Тогава бях много добре подготвен. Взех да си търся някаква моя методика на подготовка. Спечелих първата от трите световни титли.

- На олимпиадата в Барселона пак сте били в много добра форма тогава.

- Мисля, че всички хора знаят за тази подробност. Случиха се някои за мен странни неща. Ще ви кажа какво ми каза лекарят на унгарския национален отбор. Той ми беше много добър приятел. Когато се разболях, минаха три-четири дена някаква болест странна, никой никакво внимание не ми обръща. Човекът дойде при мен и ми каза така: "Йото, ако ти не станеш олимпийски шампион, на някои хора трябва да им дърпаме ушите". За мен това е достатъчно.

- Какво точно ви беше станало?

- Бях смазан направо - някаква температура ме мъчеше. 15 дни не спада. В един момент лекарят на отбора реши да ми слага антибиотици. Аз нямам представа и какво ми е слагал. На тренировката на олимпиадата в Барселона със 160 кг не можеше да клекна. Нямах никакъв шанс. Тренирах сам. Криех се и си правех тренировки. Идва докторът. Каза: "Трябва да изхвърлиш сега 140 и на изтласкване 170. Иначе няма да участваш". Само го погледнах и му казах да се маха. Не знам кой е замесен, кой не е. Аз само казвам фактите.

- Как успяхте въпреки всичко да се съберете?

- Какво да направя? Излизам или ще вдигам, или няма да вдигам. То няма да стане някакво чудо кой знае какво. Тогава се чувствах много, много гадно. След олимпиадата вървях в олимпийското село, потънали са ми всички гемии. Въпреки че съм сребърен медалист.