Шампионката по кикбокс Калина Колева: Спечелих световна титла със счупен крак

Мотивацията не е достатъчна - характерът е това, което те държи в играта

Коя е тя?

Калина Колева е сред онези състезатели, които превръщат кикбокса в начин на живот. Родена е на 21 август 2002 г. в град София. Пътят й в бойните спортове започва още в ранна детска възраст, но любовта към кикбокса открива на 7 години, вдъхновена от своя брат. Още при първия си досег със състезателната атмосфера осъзнава, че това е нейното призвание. Зад успехите й стоят години на упорит труд, дисциплина и преодоляване на сериозни физически и психически предизвикателства, като част от титлите си Калина извоюва въпреки тежки контузии. Освен успешен състезател Калина се изявява и като треньор, предавайки своя опит, дисциплина и ценности на по-младите състезатели.

- Как започна всичко, Калина, имаше ли човек, който ви вдъхнови да влезете в залата?

- Всичко започна, когато брат ми реши да тренира кикбокс. Аз тренирах айкидо от 3-годишна, но на 7 години си счупих двете ръце, след като паднах от катерушка. След като се възстанових, реших да видя какво тренира брат ми и отидох да го гледам на тренировка. Беше ми интересно. След това имаше състезание. На него всичко започна. Стъпих в залата, гледах мач след мач, сърцето ми прескачаше и знаех, че това е моят спорт.

- Имало ли е момент, в който сте искали да се откажете? Как успяхте да го преодолеете?

- Има ли успешен човек, който да не е бил на ръба да се откаже? Разбира се, имала съм стотици причини да приключа, но вярата ми, че мога да надграждам и да се развивам, ми помогна да преодолея всичко.

- Кой е най-важният урок, който спортът ви е дал досега?

- Един процент талант, 99 процента работа. Това мисля, че е най-важният урок. Колкото и да си талантлив, без здрава работа, дисциплина, постоянство и фокус е невъзможно да постигнеш дадена цел.

- Коя титла е най-ценна за вас и защо?

- Имам близо 40 първи места в България, 12 златни медала от международни състезания и купища отличия. Трето място на европейско първенство (2017), световна шампионка по кикбокс (2018 г.), вицесветовна шампионка (2021 г.), вицеевропейска шампионка (2022 г.), европейска шампионка по таекуондо ITF (2023 г.). Имам участие на Олимпийски игри в Саудитска Арабия с 5-о място (2023 г.). Истината е, че всеки медал и титла са коствали много и са дали много. Например световната ми титла при юношите я извоювах със счупена кост на левия крак. Европейската ми титла по таекуондо ITF бе извоювана с пукнати пръсти на двата ми крака и силно разтежение на ляво бедро. Всяка титла или медал имат история преди и след завоюването им.

- Има ли противник, когото никога няма да забравите?

- Абсолютно. Имам противничка, която завърши кариерата си с мен - състезателка от Аржентина, на около 36-37 години. Играхме финал при дебюта ми при жените през 2021 г. Остави в мен усещането, че никога няма да имам възможност да взема реванш, но и че ми е предала щафетата.

- Как успявате да поддържате мотивацията си през годините?

- Вярвам, че всеки, който има сърце за даден спорт и големи цели, винаги ще намира начин да се мотивира сам. Защото мотивацията не е достатъчна - характерът е.

- Как се справяте с контузиите и трудните моменти?

- Християнка съм и вярвам, че силата ми идва от вярата ми в Исус Христос. Всичко, което е направил и прави за нас, както и написаното в Библията ме изграждат. От историите за великите личности черпя силата да се справям.

- Какво ви задържа толкова години в спорта?

- Любовта ми към кикбокса. Треньорът ми Иван Георгиев е основната причина да не спирам заедно с целия ми отбор.

- Как оценявате нивото на кикбокса в България?

- Нивото ни е изключително високо. Имаме силни състезатели и треньори и вярвам, че скоро ще бъдем номер 1 в света, както сме били и преди. Винаги сме в топ 3 или топ 10 в света или Европа.

- Съществуват ли проблеми във федерацията и какво е вашето мнение?

- Да, има проблеми. Някои хора поставиха личните си амбиции над интересите на състезателите. Вместо да бъдем обединени, бяхме разделени. Оставени бяхме без грижа, възстановяване и финансиране. Един от най-тежките моменти беше през 2025 г., когато бяхме изоставени на световното първенство в Абу Даби и трябваше да се прибера сама със скъсан мускул.

- Според вас какво трябва да се промени, за да се развива спортът у нас?

- Управлението и хората, които стоят начело на федерацията.

- Как решихте да станете треньор и кога направихте този преход?

- Още от дете знаех, че ще бъда лидер и ще обучавам хора. През 2021 г. получих предложение от клуба да водя тренировки и веднага се заех с това.

- Кое е най-важното, което се стремите да предадете на състезателите си?

- Почитта към самия себе си, треньора и съотборниците, вярата, любовта към спорта, дисциплината, постоянството и правилният фокус.

- Колко от себе си разпознавате в хората, които тренирате?

- Този въпрос ме докосва емоционално. Истината е, че какъвто пример даваш, такъв пример попиват хората около теб. "Какъвто треньорът - такива и състезателите."

- Какво остава неразбрано за работата на един треньор?

- Административната работа, отдадеността към всеки човек и дете, както и грижата за духа, душата и тялото на всеки състезател.

- Трудно ли е да съчетавате личната си кариера с това да тренирате други?

- С правилно подреждане на приоритетите има време за всичко. Важно е да знаеш кога да почиваш и да се възстановяваш.

- Рингът все още ли ви зове, или вече сте предали щафетата?

- Определено татамито ме зове.

- Когато всичко утихне и залата е празна, какво шепне вътре във вас?

- Радост и благодарност. Да изграждам състезатели, да виждам как растат и успяват, да бъда част от живота им - това е привилегия. Да бъда едновременно състезател и треньор е нещо специално за мен.