ИНТЕРВЮ! Щангистът Иван Марков: 10 грама ме лишиха от олимпийски медал

Щангистът Иван Марков излиза за първо състезание при мъжете на Олимпийските игри в Лондон. Частица от секундата и 10 грама разделят бургазлията от медал. Това е само част от игрите на съдбата, в които е оплетен талантът. Кариера, достойна за филм. Със световна и европейска титли. Допинг наказания, тежки контузии и непримирим характер.

- Иване, с какво се занимавате? Много време мина от моментите, когато бяхте на върха в световните щанги.

- Тази година започна обнадеждаващо за мен. Вече мога да правя това, което искам и ме удовлетворява. Добре се чувствам в моето ново амплоа.

- Как се озовахте в София? Дълги години живеехте в Бургас, където тренирахте любители, които искат да се занимават с олимпийския вариант на щангите.

- Това е дълга история. Преди няколко години мой приятел се обади и ме покани да вляза в една зала в Бургас. Искаше да науча него и приятелите му, които тренират кросфит, как да вдигат, да изхвърлят, да изтласкват. Готвеха се за състезание. Надпревара за аматьори. Видях кадърни момчета и момичета. Приех го като предизвикателство, като нещо, което ще ме изгради като личност. Сериозно започнахме тренировки и на първото състезание взехме медали. Организаторите на състезанието ме поканиха в техния екип, като черпеха опит от моите излизания по състезания - как се правят, какво трябва или не трябва. Давах хубави идеи, които и до ден днешен се използват. И така следваше вече второ, трето, четвърто състезание. В един момент организаторите на състезанието в лицето на Йордан Георгиев, ме извикаха да работя като инструктор в тази зала. Споделих, че искам да тренирам и деца. Съответно оттам да излизат и шампиони - европейски, световни, пък, дай боже, и олимпийски.

- Какво стана?

- Той се замисли върху тази прекрасна идея и в един момент ми се обади и каза: "Айде, идвай, оправил съм нещата. Ще работиш това, което искаш". Реших да се хвана за тази възможност. Беше майсторска работа. Изгради ме и като личност. Трябва да знаеш и нещо друго, защото животът не е само вдигане на тежестите. Но пък съм още по-щастлив, че вече работя това, което съм правил цял живот.

- Вие започвате с вдигането на тежести в родния Бургас. Донякъде сте имали привилегията в семейството двамата ви по-големи братя да са щангисти. Единият Георги Марков е олимпийски вицешампион от Сидни. Другият също е медалист от първенства при юношите на европейско ниво. Вие как влязохте в залата?

- Бях на пет годинки, когато за първи път ме вкараха в залата. Тогава брат ми Георги тъкмо е прохождал във вдигането на тежести. Мисля, че имаше европейско първенство. Гледах хората как вдигат щанги и аз отидох да се пробвам да направя същото. Имаше възгласи от другите състезатели, че го правя добре. Много ми хареса. Когато бях четвърти клас, започнах да се занимавам по-сериозно с вдигането на тежести. Вече ходех на тренировка с големите. Започнах да тренирам по програма. След това имаше състезание в Бургас. Пуснаха ме да направя два демонстративни опита пред публиката на 35 кг и на 37 кг на изтласкване. Направих ги. Треньорът ми даде 10 лв. След това демонстративно състезание спрях да тренирам.

- Защо?

- Нямам представа защо, но започнах да тренирам акробатика в един бургаски клуб. Не беше дълго, може би около два-три месеца. Реших да вляза в спортното училище с вдигане на тежести, но идеята ми беше да стана футболист. Влязох с вдигане на тежести, но тренирах футбол. Готвих се за изпит, но не успях да го взема и си останах щангист. През 2004 г. беше първото ми международно състезание като кадет в Норвегия. Завоювах трето място. 2005-а поради контузия не можах да участвам. Вече 2006-а бях юноша и в Италия отново завоювах трето място. На следващата година пак взех бронз. След това ме взеха в мъжкия национален отбор да се готвя за Олимпиадата в Пекин.

- Тогава попадате в обкръжение на много големи щангисти - брат ви Георги, Алан Цегаев, Величко Чолаков - все медалисти от олимпийски игри. Как се чувствахте в тази обстановка?

- Това беше най-якият момент в живота ми. Бях малък с големите! Влязох в този отбор с изхвърляне 140, изтласкване 170. Във всяко контролно, само заради това, че съм с големите и ме виждат как вдигам, от плацебо ефект започнах по 2 кг да качвам и да качвам в двубоя. Сега като се сетя, направо настръхвам. Много бих искал пак да се върне това време, но няма как. Започнах да изхвърлям по 180 кг, да изтласквам по 215-220 в подготовка за олимпиада. Според мен бяха резултати за олимпийски шампион.

- Лятото на 2008-а е един от най-черните моменти в историята на българските щанги. Какво се случи? Как целият национален отбор дава положителна допинг проба?

- От цялото нещо разбрах, че е от добавките, които сме пили. Били са замърсени и това ме накара да си мисля колко пропилян труд замина ей така. Всичко се изпари. Това са 11 човека, които тренираха неуморно, имаха надежди, че ще направят нещо. Айде, аз съм бил малък тогава. Пред мен е бил целият живот. Това беше един дрийм тийм, който може би щеше да надмине и успехите на Иван Абаджиев навремето. Но може би и заради това не отидохме на олимпиадата, защото щеше да стане голям проблем.

- Помните ли деня, в който ви съобщиха, че всичко свършва?

- Помня, помня. Както си бях в стаята тогава, Златан Ванев, който беше помощник-треньор тогава, чукна на вратата и каза: "Слезте долу, шефът ви вика". В първия момент, в който влизам, виждам треньора Пламен Аспарухов с едни очила и сълзите му текат. Не знаех какво се случва, но той ни съобщи, че сме хванати всичките с допинг.

- Обясни ли ви как е станало?

- Каза: "Предполагам, че от добавките!".

- Какво се случи с вашия живот в този момент?

- Като един 20-годишен хлапак, не можах да осъзная какво ми се случва. Наказанието беше за 4 години. Просто както бяхме там, на следващия ден си събрахме багажа и се прибрахме по къщите. Аз се прибирам и не знам какво да правя. Никога не съм работил. Бил съм само щангист. Училището ми беше в индивидуална форма. Изминаха няколко месеца и реших, че трябва да започна да работя като другите хора. Мисля, че първата ми работа беше като шофьор на хляб с баничарка. Обикалях по курортите и магазинерите викаха "колега, колега". Това ме дразнеше, защото в главата ми беше: "Абе какъв колега си ми, тласкал ли си 220, че да ми кажеш, че съм колега!". С времето се свиква. Смених няколко работи за четири години, като една от най-интересните беше в дискотека като осветител. Но никога не спрях да мисля за завръщането си, след като ми изтече наказанието. Така и стана. 2011 г. започнах да тренирам заедно с брат ми. Тогава той си беше направил клуб. Януари ме извикаха на лагер с новото поколение.

- Първото ви голямо състезание беше на Олимпиадата в Лондон.

- Дебютът ми бе през 2012 г. Доста от фаворитите хванаха нула. Имах донякъде късмет, донякъде и нямах, защото олимпийският медал ми се изплъзна много нелепо. Първо с меганелеп опит, който изтървах зад главата си. Вдигнах ги, всичко беше наред и изведнъж ще кажеш, че някой просто ми бутна щангата да падне отзад. Това е едното от нещастията, които ми се случиха. Другото е, че с 10 грама по-леко тегло противникът ми от Египет успя да ме победи.

- Колко време ви трябваше отново да се мотивирате да влезете в залата и да мислите за следващите Олимпийски игри в Рио де Жанейро?

- Бързо си вдигнах главата и казах: "Давай напред!" Не съм спирал да тренирам.