ИНТЕРВЮ! Легендарният щангист Йордан Митков: Абаджиев измисли четириразовите тренировки

Йордан Митков печели олимпийската титла в щангите преди точно 50 години. В Монреал през 1976 г. той става най-младият българин в историята, който покорява мечтания връх. Прави го само година след като Иван Абаджиев го взема в мъжкия национален отбор.

- Йордан, тази година е специална за вас, защото имате годишнина. Ставате на 70 години, а освен това отбелязваме половин век от олимпийската ви титла в щангите от Монреал '76.

- Чувствам се много добре. Някои детски работи още не съм си ги изживял и продължавам да си ги търся, да си ги върша. 70 години е малко тъжничко, защото вече наближава 100-годишният юбилей, пък не се знае след това какво ще има.

- Вие сте на прекрасно място. Избягали сте от големия град. Преди колко време решихте да дойдете на това място?

- Моето решение стана преди 20 години. Занимавах се навремето с изкупуване на селскостопанска продукция и основно с изкупуване на череши. Мой колега ми предложи да направим собствени градини и така решихме да започнем. Започнахме от нищото, нямахме нито земя, нито инвентар. Тръгнахме, обикаляхме селата и накрая спряхме на това място. С доста усилия и работа успяхме да закупим 100 декара земя. Започнахме да я подготвяме за засаждане на градина. Направихме си сами разсада, иначе беше доста скъп да го купуваш. Купихме подложки, сложихме, викнахме бригади, които се занимават с тази работа. Платихме и сложиха пъпките на подложките и отгледахме 15 000 фиданки. Засадихме 8000 и започна отглеждането. Купихме трактори впоследствие и друг инвентар и на осмата година започнахме да берем от продукцията. Някъде десетина години имахме хубава продукция. Сега последните три-четири години бяха неблагоприятни. Приключихме. В момента един декар съм изорал и съм направил зеленчукова градина за собствени нужди.

- Искам да ви върна в Асеновград, където малкият Йордан Митков се е ориентирал с какъв спорт да се занимава. Предполагам, че и вие като много други деца сте преминали през най-различни игри, докато стигнете до щангите.

- Бях доста буйно дете. Нашите все ми се караха, че правя бели, щуротии. Баща ми в един момент реши да ме закара в залата по щанги, защото с треньора Стойчо Стойчев бяха приятели. Бях на 10 години. Треньорът вика: "Абе тоя е малък за щанги още, но нека да гледа тука, да идва". С баща ми се разбраха нещо. Гледам по-големите се мерят кой колко е вдигнал, кой какво постижение е направил. Не само щанги. Тогава имаше много обща физическа подготовка. Аз бях много слаб. 40 кг нямах. Започнах малко по малко. Първо с игрите, после малък ос ми дадоха да пробвам и така се увлякох. Преди щангите съм пробвал борба, гимнастика, футбол.

- Как се запалихте по щангите? Кога усетихте, че това е вашето нещо?

- По щангите се запалих след първото състезание. Тогава имаше градски първенства, където от училищата децата се състезаваха помежду си. В моята възрастова група и категория станах първи и треньорът ме похвали, дадоха ми едни обувки. Оттам започнаха да ми обръщат повече внимание и постепенно тръгнах напред в резултатите. Участвах на окръжно първенство. Станах втори. На първото ми републиканско в Кърджали станах втори. Голям успех за клуба. Оттам вече нещата тръгнаха по своя естествен път. Казах, че искам да отида в "Олимпийски надежди". Закараха ме на изпит. Там Иван Тонин каза, че ще ме пробват. Много добър специалист. И на него дължа много за олимпийската си титла.

- Как бяха преживяванията в "Олимпийски надежди"? Вие за пръв път се отделяте от вашето семейство, отивате в голям град.

- На мен ми беше мъчно повече за града, за приятелите, защото от една среда отиваш в друга, не е лесно. Там имаше от Асеновград двама-трима и фактически много носталгията не дръпна наобратно. Адаптирах се добре. Започнахме, увлякох се по тренировките. Тренировката ни беше до залата на националния отбор за мъже. Имахме възможност да наблюдаваме големите. 1973-а влязох в юношеския отбор на България. Участвах в международни състезания, имах добри резултати.

- Участвате в Северна Корея?

- Да, 1973 година в Северна Корея бяхме на турнир "Дружба". Това беше турнирът на социалистическите държави. Там се класирах втори. Това ми бяха първите крачки в националния юношески отбор. 1975 година участвах на първото световно първенство за юноши в Марсилия. Станах втори след един от най-големите щангисти на Съветския съюз тогава Юрик Варданян, който след това стана олимпийски и световен шампион. Същата година Иван Абаджиев ме искаше в националния отбор. Тогава Иван Тонин каза: "Още е рано, още не си в младежкия национален отбор. Трябва да останеш". Попитах как ще остана. Но в крайна сметка ме оставиха. Той е виждал в мене, че има някакво нещо, което мога да покажа или да се докажа с по-големи резултати. Освен това завършвам и след това влизам в казармата. С тия резултати не мога да вляза в спортна рота. Ще ме пратят някъде... Още малко ми трябвало, за да може в националния отбор да се реализирам и да вляза в спортна рота. Там вече ще има други взаимоотношения. Няма гонка, има тренировка.

- Голям нюх е показал.

- Да, да. Много добър треньор беше. Първото ми състезание при мъжете беше световното първенство в Москва 1975 г. Аз бях в категория до 75 кг. Абаджиев каза, че в нея няма място. Там е Неделчо Колев. Той беше два пъти световен шампион. Каза ми, че качвам на 82 кг. Като дойде световното обаче, обяви, че ще участвам на 75. Доста трудно се свалят килограмите, някъде 7-8 кг трябваше да сваля. Но с упоритост стана работата.

- Вие сте водели след първото движение.

- Бях много силен. В първото движение изхвърлих 150 кг, което беше изравнен световен рекорд на Неделчо Колев. В изтласкването започнахме от по-малко килограми за по-сигурно. С първия опит станах втори. Оставаха Неделчо и германецът. Там беше борбата. Обаче стана един фал с Неделчо. Той на 185 скъса сухожилия. Настана паника в отбора, а трябва да излизам и аз на 185. Нещо се разконцентрирах, изпуснах ги и германецът ми взе първото място. Така приключи първото световно първенство, втори в света, втори в Европа.

- И със сребърния медал от световното първенство вече давате сериозна заявка за участие на олимпийски игри в Монреал.

- Ставам лидер в националния отбор в категорията си. Неделчо имаше контузия, операция. Завърна се в националния отбор и започна и той да се готви за олимпиадата в Монреал. На изтласкване като стигне тежестта, на която получи травмата, получаваше някаква психоза страхова и не можа да я преодолее. Имахме равностойни резултати по време на тренировки в подготовката за олимпиадата. Имахме триразови-четириразови тренировки, нещо, което сега не го знаят за какво става въпрос. Тогава Иван Абаджиев, светла му памет, голям треньор, с големи амбиции, мислеше какви ли не начини да може да станем по-добри. Измисли четириразови тренировки.

- Как се чувствахте след тях?

- Четириразовите тренировки влязоха преди олимпиадата за Монреал. Малките - първата и последната, бяха по един час, другите по два. Стигаше се до леглото. Малко трудно се заспива, защото си преуморен. Обаче това някак си мобилизира. Организмът става като робот. Ти умора усещаш, но я игнорираш. По принцип имаше и вредна страна на това, защото ние по време на нашите подготовки имахме много излишни упражнения, които пречеха на основните и се натоварваха допълнително мускули. Едните мускули работят в една посока, а другите в обратна. Натоварваме и тия в обратна, които се явяват като спирачка на тия, които работят в правилната, но после това се изчисти с времето. Сега се тренират само изключително състезателните упражнения, не допълнителни. Ние бяхме силови играчи, докато сега са повече технически. Наблягат на това, което им трябва само. Иван Абаджиев беше като някой златотърсач. Търсеше да намери правилната методика. Вкарваше неща, после се отричаше от тях.