Бившият национал Аян Садъков: Не се предавам на болестта

Още няма лекарство за моето заболяване

Взех фланелката на Марадона

Изкараха ни предатели

Пробих от "Б" група

Кой е той

Аян Садъков, който се бори с амиотрофична латерална склероза, е рекордьор на страната по участия във всички национални отбори от юноши до мъже.
Светът научи повече за това заболяване с кампанията "Ледена кофа", чрез която известни хора събираха средства за намирането на лек. Аян Садъков има 79 мача и 9 гола за "А" националния отбор (1981-1991), 25 мача и 9 гола за младежкия тим и 40 мача с 15 гола за юношеския тим.
Обявен е за най-добре представилия се български футболист на световното първенство през 1986 г. в Мексико. Садъков е единственият футболист, който, въпреки че отборът му се състезава за няколко сезона в Б група, е несменяем титуляр в националния отбор.

Кристиан ИВАНОВ

- Господин Садъков, отдавна не сте давали интервюта, а се борите с коварна болест, как сте в момента?
- Засега няма лекарство за моята болест. Какво повече да кажа? Има леко влошаване на здравословното ми състояние. Мъча се, но не искам да се оплаквам. И не се предавам.
- Вие все още държите рекорда за най-много мачове с националната фланелка общо за всички възрасти - от юношеските селекции до мъжкия отбор. Какво мислите за сегашния държавен тим, воден от Ивайло Петев?
- След като не се класирахме за Евро 2016, значи отборът не се е представил както трябва. Хубавото е, че в тима има талантливи млади момчета, които тепърва ще се развиват. Но е проблем, че те нямат международен опит. А най-лошото е, че не са титуляри в своите клубове.
- Нека ви върна назад в годините и да поговорим за националния отбор от 80-те години. Тогава футболистите също нямаха голям международен опит, защото комунистическият режим забраняваше повечето трансфери в чужбина. Но въпреки това побеждавахте силни отбори, как ставаше това?
- Голямата разлика се състои в това, че по наше време клубният футбол в България беше на много по-високо ниво. Тогава всички национали бяхме твърди титуляри в отборите си. "Левски" и ЦСКА играеха като равни срещу грандовете в Европа. Но е вярно това, че нямахме възможност да играем в отбори от чужбина. Това може би ни попречи да направим нещо още по-голямо с националния тим.
- Отборът от 80-те години, който се класира на световното в Мексико'86, сe изправи срещу Франция на Мишел Платини и Аржентина на Диего Марадона. Какво е усещането да играеш срещу двама от най-великите играчи за всички времена?

- Мачът срещу Франция беше много важен. Те идваха в София като действащи европейски шампиони. Трябваше ни победа, която да ни отвори пътя към световното в Мексико. Стадионът беше препълнен със 70 000 запалянковци. Всеки с националния флаг в ръка. Победихме ги безапелационно с 2:0 - голове на Георги Димитров и Наско Сираков.
Срещу Аржентина играхме на финалите на световното в Мексико. С Диего след мача си разменихме фланелките.
- Партийни функционери от БКП са се месили пряко в работата на треньорския щаб по време на световното в Мексико, това са споделяли някои от участниците в мондиала. Доколко това повлия на представянето на отбора?
- Трудно ми е да дам оценка за влиянието на комунистическите функционери върху представянето на отбора. Но като цяло отношението на тима в хода на първенството се промени. Първият ни мач на откриването на първенството беше срещу световния шампион Италия. Пред над 100 000 зрители на стадион "Ацтека" в Мексико. Завършихме 1:1. Това беше престижен резултат, а ни оставаха два мача в групата - срещу Южна Корея и Аржентина. Получихме похвали след двубоя в Италия. Имаше еуфория, че срещу азиатците за първи път ще постигнем победа на финалите на световно първенство. В проливен дъжд завършихме 1:1 с Южна Корея. След това бяхме изкарани едва ли не национални предатели. В последния мач срещу Аржентина нямахме настроение и мотивация. Загубихме с 0:2.
- В един период вашият клубен отбор "Локомотив" (Пловдив) е в "Б" група, но въпреки това вие сте титуляр в националния отбор на България. Вашите съотборници как приемаха този доста необичаен факт?
- Път в националния отбор ми даде Атанас Пържелов. Тогава "Локо" беше в "Б" група, но аз записах осем мача за държавния тим. След това спечелих и доверието на Иван Вуцов, който пое националния. Отношението на съотборниците към мен беше като към всеки друг футболист, повикан да носи фланелката на България. Ние бяхме много добър колектив.
- Преживявате труден момент по време на "възродителния процес", когато сте принуден да смените името си и официално да се наричате Аньо Садков, а не Аян Садъков. Как ви наричаха треньори и съиграчи тогава?
- Никой не ме е наричал с промененото ми име. Всички си ми викаха както преди. Приятелите усещаха, че това, което се случва е несправедливо и ме подкрепяха. С тях съм близък и до ден днешен.