Йордан Лечков на 50: Откраднаха ми медала от САЩ '94

Добромир ДОБРЕВ

Легендарният футболист Йордан Лечков навършва 50 години тази неделя. Неговият гол с летящ плонж във вратата на Германия на световното в САЩ '94 е най-великият момент в историята на българския футбол. И до днес Лечков е кошмар за немците. Има 45 мача и 5 гола за националния тим. В кариерата си играе за "Сливен", ЦСКА, "Хамбургер", "Марсилия" и "Бешикташ". Пред "България Днес" юбилярят връща спомените си за великото американско лято и прави равносметка на постигнатото за половин век.

- Г-н Лечков, предстои ви 50-годишен юбилей. Ще съберете ли съотборниците си от САЩ '94?
- С тях отпразнувахме рождения ми ден подобаващо още по време на световното в САЩ вечерта преди мача с Германия. Това си остава и това се запомня. Сега ще бъда с по-близкото обкръжение, приятели, роднини. По-голям празник ще правя за 100-ата годишнина.
- Имали ли сте идея да организирате юбилеен мач, какъвто направи Стоичков миналата година?
- Моя бенефис го изиграх още през 2004 година и това ми е достатъчно. Не всеки е Стоичков и не всеки може да направи такъв мач.
- Ще ви върна много назад в годините. Как решихте да станете футболист?
- Преди всичко с много голямо желание. Едно малко дете от провинциален град постигна това, за което си беше мечтало. Благодарение на родителите си съм наследил някакъв неоткрит талант. След това положих много труд, без него нищо не става.
- Някога съжалявали ли сте, че не избрахте друг житейски път извън футбола?
- О, не! Бях абсолютно сигурен, че ще стана футболист! Надарен съм от Бога с талант, което през годините е било видимо. Имал съм късмета да играя с едни от най-добрите футболисти в света и на клубно, и на национално ниво. Какво по-хубаво от това?
- Значи сте доволен от кариерата, която направихте?
- Сам съм си избирал отборите, в които да играя. Бях първият българин, който се наложи в германската Бундеслига. Ако бях искал, можеше по съвсем друг начин да ми се стече кариерата. За мен на първо място винаги е било да опозная различните традиции. На германци, французи, турци. Най-голямото богатство е това, което види окото.
- Точно преди да разговарям с вас, изгледах дузпите срещу Мексико отпреди 23 години и настръхнах. Вие пускате ли си кадри от САЩ '94?
- Честно казано, не. Не съм много по отминалите неща. Вчера си е за вчера, опитвам се да живея в настоящето. Спомените са приятни, но при мен е ежедневие. Ходя си свободно по улиците, хората ме срещат, радват ми се, благодарят ми за радостта, която съм им донесъл.
- Връщам ви на тези паметни дузпи. Вие трябваше да биете четвъртата. Взимате топката и знаете, че ако я вкарате, продължаваме на четвъртфинал. Какво изпитвахте - страх или увереност?
- Бях напълно уверен. Тия мухи, мексиканците, как няма да ги бием! А и Стоичков трябваше да изпълнява пета дузпа след мен. Той никога не пропуска! Когато Стоичков е след теб, нямаш място за притеснение.
- Мексиканският вратар Хорхе Кампос с прякор Папагала хвана всички ъгли, но се оказа прекалено нисичък, нали?
- Той хващаше ъглите, а нашият вратар Боби Михайлов хващаше топката! Малка разлика, но много важна!
- Веднага след гола ви всички от отбора се хвърлиха на куп върху вас? Какво е да усетите толкова килограми отгоре си?
- В тези моменти не усещаш нищо. Емоцията и адреналинът са над всичко. Това трябва да се изживее. Тогава наистина не осъзнавахме какво точно се получава.
- Точно в това меле стана прословут средният пръст на Илиян Киряков. Може би извадихте късмет, че Киряка се хвърли върху Балъков, а не върху вас?
- (Смее се). Те са израснали заедно във Велико Търново, познават се добре. Кодоши е имало във футбола винаги. Както казвам - трябва да се съчетава полезното и приятното.
- Забавлявали сте се и на терена, и извън него. Как премина вечерта, преди да изхвърлите световния шампион Германия?
- Точно преди мача с германците имах рожден ден. Отпразнувахме го, както си знаем - уиски, шампанско. Имаше от всичко по много. Ние се държахме прилично, щом сме победили Германия. На думи е лесно, но който е гледал мача внимателно, е видял, че ги надиграхме по всички параграфи.
- Златко Янков ми е казвал, че сте му подвикнали "Фар" точно преди да ви центрира топката за онзи велик плонж с глава. Така ли е?
- Да. Във футбола има интуиция и неписани правила, които ние усещаме. Всичко става на мига. Класика е топката да се центрира около дузпата и там нападателят да я търси. Може от 1000 пъти повече да не мога да я вкарам така, но тогава се получи. Каквото е писано, това е станало.

- Били сте сигурен още преди мача, че ще бием германците, и постоянно сте го повтаряли на другите, нали?
- Абсолютно! По това време играех в Бундеслигата и познавах повечето им играчи. Знаех, че не са толкова страшни. Нашият отбор беше класен, няма кой да пропусна. Разликата е, че сме българи. Представете си, ако ние бяхме с фланелките на Германия...
- Тогава разплакахте Лотар Матеус, който после стана селекционер на България. Поддържате ли още отношения?
- Не! Откакто беше треньор тук, не съм го чувал.
- Да не би да си е тръгнал обиден, след като от БФС го освободихте?
- Нямам представа.
- Можехме ли да станем световни шампиони през 1994-та?
- Наистина бяхме ощетени срещу Италия. Видно е, факт е. 87-ата минута ме събориха в малкия пеналт, но съдията не посмя да даде втора дузпа. Минало-заминало, не можем да го върнем. Да дерзаят младите да постигнат същите усехи.
- Имаше ли вражда между Христо Стоичков и Боби Михайлов на последния мач с Швеция?
- Не е имало такова нещо. Преди този мач пътувахме 3 часа до летището и после още 6 часа до Лос Анджелис. Бяхме уморени, мотивацията се изгуби, това е истината. Във футбола имаме една приказка, че един час преди и един час след мач всичко е позволено. Дали някой е казал някоя дума на криво, това няма значение.
- Къде е бронзовият ви медал от Америка?
- Откраднаха ми го! Бяха ми казали, че се продавал някъде в интернет. Кой го е взел, жив и здрав да бъде. Явно не съм го съхранявал добре.
- Не сте ли търсили съдействие от полицията да си върнете медала?
- Не. Нека друг да му се порадва. Не съм вехтошар.
- Заедно с Боби Михайлов ръководите БФС вече доста години. Защо разликата между вашето поколение и сегашния национален отбор е толкова чудовищна?
- Не бих правил такава съпоставка. Времената са различни. Трябва да се гледат поколенията на 10 години. Жалко, че напоследък нямаме добри резултати, но темата е дълга. Виновни сме всички ние. Като ръководител най-много искам да имаме силен перспективен отбор.
- Съжалявали ли сте, че станахте футболен ръководител?
- В моя живот всичко се получава така, както си го планирам. Ако съм искал да стана треньор, щях да бъда.
- Имахте съдебни проблеми като кмет на Сливен. Политиката грешка ли беше?
- Като градоначалник изкарах 8 хубави години. Негативите ги оставям настрана. Положителен човек съм. Винаги съм се старал да бъда полезен с каквото мога. Само времето ще даде оценка. Ние не оценяваме какво имаме и затова държавата ни е на това дередже.
- Двамата ви синове са двете други големи радости в живота. Защо не станаха големи футболисти като баща си?
- Поколението е такова. Всичко им идва на готово. Малкият все още има време, може и да стане добър футболист. Талантът се наследява, но няма как да се избегне сравнението с бащата. А и един на фамилия все пак е достатъчен.
- Има ли нещо, което не успяхте да постигнете за 50 години?
- Всичко ми е предостатъчно. Само коса на главата нямам достатъчно!
- То сега така е модерно.
- Наистина, дори и в прическата съм модерен. Сега сериозно, важното е да сме живи и здрави в семейството, да успяваме в бизнеса. Сам направих своя избор, върнах се в България. Тук са ми всички пари, инвестирал съм ги, работни места съм отворил. И в казармата съм ходил, изпълнил съм си дълга към държавата.
- Защо не останахте да живеете в Германия?
- Никога не съм имал такива планове. Чувствам се добре тук.