Аятоласите - религиозните диктатори в Иран

Зрелият ислямизъм - двуличие, корупция, забрани

Монархията е свалена заради липса на справедливост, а в ислямската република най-много липсва справедливост

Аятоласите са модерна дума в последните дни заради конфликта в Близкия изток. Но рядко се вниква в значението на думата (смята се, че са просто някакви духовници), нито се знае що е то Ислямска република Иран и на каква почва вирее.

Аятоласите действително са висш клир, специфичен за шиитския ислям. В Иран от векове е установен следният баланс - монархията (шаховете) упражнява политическа власт, а духовенството - религиозната, независимо една от друга. Духовенството има и силно икономическо и обществено влияние - притежава по-голямата част от обработваемата земя, а предписанията му по религиозни въпроси като цяло се следват от населението, което може да се нарече консервативно и религиозно.

Балансът е нарушен през 20-те години на XX век, когато столетната персийска династия на Каджарите е свалена от ген. Реза Пахлави. Очакванията са да бъде обявена република, както малко преди това в Турция. Но генерал Реза се провъзгласява за шах, претендира да има пълна власт и нататък нещата "си тръгват сами". Невъзприеманият като монарх Реза Пахлави нарушава баланса на властите, като иззема значителна част от земите на духовенството и ограничава дейността на религиозните семинарии. Създаден е държавен сектор, който допълнително влиза в конфликт с икономическите интереси на духовенството. Отделно са въведени различни форми на модернизация - женско облекло, образование по западен образец и т.н. Доколко това е причина за недоволство е спорно - реформите засягат минимална част от обществото. Новите училища не са общодостъпни, а и между 80 и 90% от населението е селско. През 1941 г. Реза Пахлави е свален с англо-съветска "спецоперация", тъй като симпатизира на нацистка Германия. Съветски и британски войски остават в Иран до края на Втората световна война, а външно няма промени в управлението. Новият шах Мохамед Реза Пахлави е едва 18-годишен, когато наследява абдикиралия си баща.

Първата по-значителна "буря" е през 50-те. Мохамед Муссадък, лидер на иранските националисти, е избран за премиер. Той се опитва да изпълни програма за национализация на чуждия капитал в петролната индустрия. Едновременно с това се опитва да проведе действителна модернизация в дълбочина на обществото - универсално светско образование, осигурителна система, трудов кодекс и прочие. Шах Мохамед Реза се намесва на страната на чуждите петролни компании, сваля Муссадък, с което става особено нелюбим на широките слоеве от населението. В същото време Муссадък разчита на подкрепа не само от иранските патриоти, а и от комунистите. Последните възприемат държавата като своя, печатат призиви за създаване на "Иранска съветска република" и организират други безчинства. Намесата на шаха в полза на чуждия капитал не му пречи десетилетие по-късно да провежда национализация, преразпределение на земята и подобни инициативи. Те са наречени "Бяла революция" и са съчетани с даване на граждански права на жените. Възниква къде чисто реакционно, къде икономическо недоволство, но на протести излизат малки, предимно ултраконсервативни части от населението. Въпреки това режимът отговаря с непропорционална сила - 300 души са убити, някои духовници са изселени. Един от тях е аятолах Рухоллах Хомейни, иначе директор на второстепенна семинария.

Друг открояващ се елемент на т. нар. Бяла революция е индустриализацията и създаването на тоталитарна държава. Фабриките се строят, без да се предприемат необходимите мерки за модернизация на живота, урбанизация и т.н. Градското население още е малцинство, но расте. По спомени на ирански емигранти именно през 60-те и 70-те Техеран и другите големи градове заприличват на големи села. Хората се местят да работят в заводи, но няма адекватна социална инфраструктура като модерно образование. Няма и модерна гражданска съдебна система - семейните и личните дела остават в юрисдикцията на шериата въпреки широко разпространеното схващане, че Иран е бил светска държава. Модернизираните образователни институции и културни институции не са достъпни за средното съсловие на обществото. Гореизброените политики водят до гетоизация, а монархията се опитва допълнително да монополизира обществения живот, като създава първо Национална партия, след това Народна, а накрая - движението "Растохиз" ("Възраждане"), разпуснато след революцията. Поредицата от партии са единствените легални в държавата.

Въпросната социално-икономическа политика съвпада с глобалното ислямско възраждане - завръщане на мюсюлманите към религията и нейното поставяне на централно място в живота на индивида и на обществото. Проф. Оливие Роа, един от най-реномираните изследователи на ислямизма, отбелязва следното: Животът в градовете и изобщо в новите реалности води до разпадане на традиционните връзки, изменения в мирозрението и т.н. За да могат да оцелеят обичаите, традициите и култура трябва да се нагодят. Именно това се случва през 70-те години, градските особено по-млади мюсюлмани частично се завръщат към религията, обединени вече не от кланови структури и ордени, а от социополитически организации - т. нар. ислямистки движения. Те се опират за подкрепа на една от последните оцелели прослойки на средната класа - търговците и занаятчийските еснафи. Ислямските движения се обръщат към останалите прослойки, като централно място има схващането за света като за поделен между потисници и потиснати. Това разделение не е уникално за ислямизма. В конкретния случай за потисници са обявени шахът и обкръжението му, за потиснати - обикновените хора, които са изтикани в периферията, маргинализирани и държани далеч от центъра на обществото. Ключовата дума в проповедите им е "високомерие".

На арабски език двете категории хора звучат като "мустекбир" - високомерния властник, и "мустазаф" - този, който е принуден да търпи високомерието. Несъмнено главният пропагандист на тази теория е Рухоллах Хомейни, но доколко ролята му е водеща, е спорно. Той изгрява в началото на масовите протести от 1978, но не е теоретик на движението. Самото движение е съставено от най-различни организации и идейни уклони. В разгара на събитията шахът Мохамед Реза Пахлави успява да накара съседен Ирак, който е приютил Хомейни, да го изгони. Хомейни отива във Франция, където гостоприемство му оказват освен властите и френските медии, както и британската Би Би Си. Речите му се разпространяват нелегално на касети в Иран и стават по-търсени от насъщния хляб. В началото на 1979 вълненията прерастват в прословутата Иранска ислямска революция с нейните обещания да премахне арогантните властимащи, да даде на хората човешко достойнство и да се отнася към тях справедливо. Новата форма на управление е невиждана до онзи момент в света "ислямска република". Тя съчетава избираеми власти с висш съвет на духовниците, който има думата за всичко и на практика обезсмисля парламента и правителството. Първи шеф на този съвет е Рухоллах Хомейни, после - Али Хаменей.

До 80-те години в Иран кипи религиозно-революционен терор, след който се очертава следното разпределение на властите:

Хомейни, съветът му и останалите висши духовници удобно са се настанили на мястото на шаха и на неговия корумпиран държавен апарат. Ислямистите също си имат раздут апарат, в много случаи съставен от същите кадри, останали отпреди революцията. Хомейни действително се изживява като компетентен по всякакви въпроси и счита, че наставленията му са задължителни за изпълнение. Опозицията арогантна власт-обидени хора като че ли си остава същата, ама с малко разменени места. Само арогантните властници са други, тормозените си остават същите.

В своята книга "Иран. Изчерпването на революцията" Оливие Роа разказва за резултатите на революцията 25 години по-късно. Той вижда деморализирано общество и особено младеж. Същите те или родителите им масово са поддържали революцията четвърт век по-рано.

"Основният елемент, подкопаващ реда отвътре, е нищожното място на личните свободи. Тях почти ги няма" - пише Роа. Най-засегната е свободата на мисълта, ограничена от всякакви норми, официализирани табута, заповеди и пропаганда. Първото оплакване на хората от улицата е изненада - липсата на справедливост. А един от най-големите аргументи на революцията - пак липсата на справедливост.

"Животът пробива забраните" - пише турският журналист Рушен Чакър, посетил Иран за първи път през 1995 г. Той наблюдава проявленията на "зрелия ислямизъм". Като и "зрелия социализъм" той се характеризира с двуличие, корупция и всякакви начини за заобикаляни на забраните, в това число на екзистенциалните - консумацията на алкохол и половите взаимоотношения.