32-годишната Ася Кьорова, която плете с крака: Мама ме носи на гръб!

Мога да направя терлик със затворени очи, разказва обездвижената жена от село Сърница 

Доли ТАЧЕВА

Иво АНГЕЛОВ

Наши пратеници в Родопите

"Мога да го правя и без да гледам."

Това ни казва уверено с усмивка 32-годишната Ася Кьорова, която е прикована към леглото си в родопското село Стърница. И след това взема куката и преждата, за да покаже таланта си.

32-годишното момиче е с обездвижено тяло, като ТЕЛК комисия установява 95% инвалидност. Въпреки тежкото си състояние тя не губи присъствие на духа и блести с рядко виждано умение - плете с помощта на краката си, като си помага с едната ръка.

"Протягам се и си вземам преждата от перваза на прозореца. След това застъпвам с единия крак и започвам да плета на една кука. Години наред го правя и съм свикнала. Дори не е нужно да гледам. Бебешките терлички най-бързо и лесно ми се получават, докато шал или пуловер ми отнема много време", споделя изстрадалата родопчанка. През цялото време стои на леглото си и видимо всяко движение й коства нечовешки усилия.

Ася признава, че плете, когато е зима или времето е лошо. Ако се затопли и изпече слънце, моли майка си да я заведе до двора навън, за да диша чист въздух. В дома си има стотици изплетени терлици - за малки и големи. Различни модели и цветове.

Намираме момичето в стаята й, в която прекарва голяма част от живота си. В двора ни посреща кучето Памук, което радостно маха с опашка при вида на нови посетители. На вратата ни чака майка й Дафина, която ни води към стаята на Ася. Когато е на 3 години, Кьорова пада от каменна стена. Засяга нерв, който я осакатява за цял живот. И до ден-днешен лекарите не могат да й поставят диагноза. А родопчанката е сериозно обездвижена - едната й ръка не функционира, а ходенето й се ограничава до няколко метра.

"Имам сили колкото да стана от леглото и да стигна до печката в стаята, за да нагледам тенджерата с манджа. Повече не мога. Никой не може да им каже какво ми има", разказва за нелеката си съдба Ася.

Днес тя усилено се готви за финалните изпити, с които да мине 10-и клас.

"Мечтая да работя! Затова записах да уча. Излезе проект за хора с увреждания, по който могат да ми намерят работа. За целта се изисква средно образование. В нашето село няма много къде да ме вземат на работа, но аз не спирам да се надявам", разказва пред "България Днес" нестандартната ученичката.

За да може да посещава училище, до 4 клас майка й я носи на гръб. Всеки ден. До прага на класната стая. Проблемите идват през зимата, когато в родопското село се натрупват огромни преспи. Тогава борбената майка няма сили да я качи на гърби си и Ася остава в стаята си.

По това време школото в селото функционира. Закриването му усложнява посещенията на Ася, но учители от съседното село Давидково идват на крака при нея, за да я обучават. Училището е до 8 клас и момичето остава с основно образование. Майка й обаче не я оставя. Цял живот тя е до нея и й помага да се бори с трудностите. Жената се грижи и за своя съпруг, който също е инвалид.

Днес, за да се сбъдне най-съкровеното желание на Ася, помагат и учителите от училище "Христо Ботев" в село Баните. Момичето се обучава у дома, като два пъти в годината ходи на изпити по 15 дни. Толкова са предметите, които изучава. Споделя, че хич не се разбира с математиката, а най-интересна за момента й е биологията - човешкото тяло живо я интересува. Школото е на почти 20 км от дома й и на жената й се налага да моли познати да я карат до там, за да успее да завърши. Споделя, че в началото класът й я гледал малко странно, но после бързо свикнал с нея. Тя с тях също.

"Мисля си за бала. Едно време като трябваше да ми се прави, не учех. Затова сега смятам, ако съм жива и здрава, да си поканя приятели. Не че имам чак толкова, ама като ги поканиш на бал - ще дойдат. Ще облека красива рокля, много обичам да нося рокли. Имам осем в гардероба, но няма къде да ги нося тук на село", разказва Ася.

Леглото на младата жена е точно до прозореца, от който често наблюдава света - през стъклото се разкрива спираща дъха гледка към близките върхове. На него са подредени саксии с орхидеи, теменужки, рози, с които жената запълва липсите си. Едно от нещата, които най-много й тежат, е липсата на комуникация.

"Няма такива приятели, които да ми идват на гости. Само комшийките, а те минават 50-те. Затова обичам да се грижа за цветята - те са ми като деца. По цели нощи чета за орхидеите, защото са много капризни и искат специални грижи. Затова са ми толкова красиви", споделя жената, докато се взира в природата, която се открива през прозореца й.

Срещу леглото в малката родопска стая е поставена книгата на Антоан дьо Сент Екзюпери "Малкият принц".

"Чела съм го като малка. Да, ама дали ще го срещнеш Малкия принц, та да го чета отново. Няма ги вече тези принцове, изгубиха се някъде", разсъждава зеленооката родопчанка.

Въпреки трудния си живот Ася гледа с чувство за хумор на нещата.

"В това село ако нямаш чувство за хумор, може да те хване депресията и да отидеш при дядо Господ", допълва тя.

Животът на Ася никак не е лесен. След като платят сметките и купят лекарствата, за семейството не остава почти нищо. В двора си отглеждат картофи и фасул, с които да се изхранват. Въпреки трудностите Ася не се предава и гледа с надежда към бъдещето си.

"Вярващ човек съм. Често се моля - най-вече за това да сме живи и здрави", споделя тя.