Реклама
https://www.bgdnes.bg/bulgaria/article/8122734 www.bgdnes.bg

Големият актьор Славчо Пеев: Стоянка никога не мрънкаше

Играл съм с най-големите ни актьори

Кой е той
80-годишният Славчо Пеев е най-популярният актьор от Сатиричния театър "Ал. Константинов". Изключителни са превъплъщенията му в над 80 театрални и 100 тв роли, както и участията му в повече от 30 филма. От месец насам Славчо Пеев представя моноспектакъла си "Сатирични истории със Славчо Пеев" в Сатиричния театър при небивал успех. Идеята е на директора на театъра Калин Сърменов.

- Г-н Пеев, има огромен интерес към авторския ви спектакъл "Сатирични истории", как си го обяснявате?
- Това е спектакъл, който е смешен и тъжен и припомня на публиката за великите ни български артисти. В него свири на пиано Мартин Каров, а музиката е на един от най-скъпите ми приятели - Юри Ступел. И за близо час и половина разказвам случки от войнишките години до веселите и тъжни срещи с Георги Калоянчев, Константин Коцев, Никола Анастасов, Георги Парцалев и с най-скъпия ми Нейчо Попов. Разбира се, не пропускам великата Стоянка Мутафова, Ламбо, Станислав Стратиев и още, и още мили на сърцето ми хора. Иначе Калин Сърменов е "виновникът", директорът ни за този спектакъл. Сам си пиша текста, никой не ме цензурира. Освен това, на каквато и възраст да стане, на актьора все му се играе. Лакоми сме. Имам няколко основни истории в спектакъла - например идването ни в Сатиричния театър. Ние дойдохме от Добрич пет човека. Бяхме назначени веднага като завършихме. В сатиричните истории, които съм подбрал, има смешни, много смешни, но и тъжни. Ето една, с която започвам, но не се знае, може и да променя реда на моите случки. Това става в Никарагуа, имаше българи, които работеха там. Един самолет дойде да ни вземе. Той летеше на 150 метра над водата. Ние се чудехме какво става тук. Изпратихме нашия колега Митко Стефанов да пита пилотите какво става, къде сме. Той се връща и казва - тия са пияни. А от там трябваше да летим за Куба, давам пояснения (смее се). Интересните истории са много.
Иначе монологът ми започва с думите: "Аз съм бил и баскетболист, художник, театър-майстор, пиар на футболен отбор, директор на театър (дори на два), баща съм на две деца и дядо на четири внучета. Но винаги съм бил артист, който дори е играл на няколко континента", на фона на свирещия на пиано Мартин Каров.
- С Юри Ступел ви свързва приятелство от години?
- Да. О, как без него. Много скъп човек за мен, а за таланта му какво да говорим, голям, много голям.
- Да ви върна назад, как се появихте в Сатирата?
- Дойдох през 1967 г. от Толбухин, сега Добрич, а трябваше още 1964 г., но не ме пуснаха от тамошния театър. И в София Невена Коканова и Нейчо Попов ме посрещнаха страхотно. И после си обяснявах, че това е от възпитание, но големият си е голям където и да го бутнеш. Държаха много на нас, младите тогава. Как само си живеехме с Климент Денчев, Марияна Аламанчева! Но за съжаление всичко има край. Стояна, Невена и Нейчо бяха уникални хора. Не казвам това сега, защото вече ги няма. За пиесата "Големанов" играхме със Стоянка. Имаше гениална роля на баба Гицка. Никога няма да я забравя. Абе, прост човек не може да изиграе баба Гицка. Стояна бе пример за страхотно знаене и можене. Много се е учила и имаше много силна памет. Пътували сме много, къде ли не, но тя не беше от хората, които мрънкат, оплакват се от условията. Беше скарана с алкохола, ама на маса ни караше да се забавляваме от сърце. Ген.
- И Нейчо е бил любим ваш приятел.
- Така е. Голяма фигура беше той. Имаме приказни случки. Дойде една сутрин и ми каза, че ще играя Автора. Кой автор, бе, питам го. Георги Марков, вика. Ставаше дума за писателя дисидент. Беше донесъл една пиеса, която се казваше: "Аз бях той". И аз играх самия Георги Марков. По онова време бяха наистина близък с Георги Марков. А и бях играл в Толбухин в друга негова пиеса за една партизанка. Това си беше истината. Между другото Георги Марков много обичаше да играем на карти, особено на 21. За съжаление пиесата му не видя бял свят, защото министърът на културата Павел Матев тогава ни каза, че ще изиграем само едно представление, което той ще гледа без публика. И прозорците на театъра бяха изпочупени от хората отвън, които не бяха допуснати. А в театъра влязоха със сила над хиляда души - един върху друг се бяха струпали. Представлението беше буря, на всяка трета реплика зрителите полудяваха, ръкопляскаха като на стадион. Половин час след представлението министърът каза, че не може да излезе. И пиесата беше спряна.
- Но Нейчо Попов като режисьор успява да се пребори за "Римска баня" с тогавашното ръководство?
- Да, близко четири години не се представяха български пиеси в Сатирата. Спряха Радичков, Валери Петров. И първата наша пиеса, която се появи, "Римска баня" Нейчо Попов успя да се пребори за нея.
- С Нейчо интересна случка имате ли?
- О, толкова са много. С Наум Шопов снимахме един сериал от шест части и аз взех хонорар точно за един автомобил тогава - "Шкода". През 1974 г. става това. Отивам при Нейчо и той ме заведе в заводи "Мототехника", взех си колата. Беше единствената оранжева кола в София. И първият човек, когото качих след Нейчо, беше Климент Денчев, който ми каза: "Карай бавно, за да те видят всички". Возих и Станислав Стратиев, много близък приятел. Със Станко, така си го наричах, също имам велики преживявания. С него бяхме директори на Сатирата. Всъщност той беше главен художествен ръководител над мен. И през 1988 г. ни уволниха. Стратиев го преживя много тежко. Замлъкна. Аз влязох в болница с кръвоизлив в стомаха. И като излязох, се обадих в Италия на мои близки и емигрирах в Рим. Почнах да нося декори, да помагам в един тамошен театър, а на втората година си се върнах, като реших, че свободата е дошла, ама не.
- Тогава ли се виждахте често с Борис Христов?
- Да. Точно на 10 ноември 1989 година, когато с него се разхождахме, той вече беше с инсулт и куцаше силно, та научихме от "Свободна Европа", че в България се е случило нещо. На другата сутрин той ме хвана и ми каза: "Г-н Пеев, сега ще си отиде ли простотията от държавата ни", а аз, наивникът, му отговорих - „Разбира се“. Не стана така.
- В Дупнишкия театър какво става?
- Вече не съм директор, а главен художествен ръководител. Това в театъра е длъжност над директорската (смее се). Просто ме отърваха от цифрите и сметките. Много ни е хубав театърът, ремонтиран е основно. Валентин Балабанов е директорът. Справяме се. Надявам се да продължавам да работя.
- Огромна ли е разликата между Народния театър и Сатиричния примерно?
- Не особено, в Сатирата и във "втора" роля можеш да се изявиш чудесно. Страхотни примери има в това отношение. Ето например преди време говориха за Парцалев, че разчита само на говора си. Тогава Методи Андонов го разпредели в "Свинските опашки" с едно изречение. Парцалев трябваше да каже "Заклах го" в момента, в който оркестърът трябва да засвири, но така, че уж да не го чуят останалите. Гегът беше в това, че се случва точно обратното. Публиката умираше от смях. Представете си какъв режисьор беше Методи Андонов - за да докаже, че Парцалев не е само актьор със смешен акцент! Той имаше едно изречение, но през останалото време играеше страхотно и без реплики. Режисьорите трябва да бъдат и педагози. Страшно е, като нарочат някого за положителни или отрицателни роли. Играл съм всякакви образи - и лоши, и добри. Късметлия съм.

Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама