Волейболният герой Дамян Колев: С желание и емоция стигнахме до среброто

*Летяхме в облаците при посрещането ни в България

*Филипинците ни харесаха, защото сме задружни

* Мечтаем да повторим успеха на олимпиада

* Приятелката ми Ивета е чиста душа

23-годишният либеро Дамян Колев бе един от най-ключовите волейболисти, донесли сребърни медали на България от световното първенство през септември. 176-сантиметровият играч само преди дни завоюва и Суперкупата на страната с клубния си отбор "Левски". За цената на успехите, бъдещите цели и нежната подкрепа Дамян дава едно от най-личните си интервюта за читателите на "България Днес".

- Дамяне, отмина близо месец от огромния ви успех и сребърните медали от световното първенство по волейбол. Успя ли да излезеш вече от еуфория и да осъзнаеш какво сте постигнали?

- Да, вече нещата утихнаха малко. Готвихме се с "Левски" за мачовете от турнира за Суперкупата, която завоювахме. И там е важно да си постигаме целите. Сега в началото на ноември предстоят квалификации за Шампионска лига. Опитваме се да действаме стъпка по стъпка. Емоциите от световното първенство завинаги ще останат в мен, това беше уникално за нашия отбор, а и за всички българи. Не трябва обаче да се задоволяваме с това и да лежим на стари лаври, а да продължаваме да работим, за да държим това ниво, даже и по-нагоре да стигнем. 

- Вярвал ли си, че спорт като волейбола може да има такава сила тук и да обедини хората?

- И преди години, когато е бил силен отборът и е печелил, много интерес е имало в България към волейбола специално. Имаше известен период на затишие, може би и смяна на поколения. Сега с това постижение припомнихме на феновете, че ние сме тук, ние тренираме здраво, трудим се. 

- Вярно ли е, че като дете си мечтаел да станеш тенисист?

- Някаква голяма мечта не, но много харесах този спорт. В последствие разбрах, че не е за мен. Като деца се събирахме на едно волейболно игрище между блоковете. Имах приятел, който тренираше, и ми вика: "Абе, що да не отидеш до залата, да започнеш да тренираш и ти? Ей така за кефа, ти горе-долу ставаш, пък може и да ти хареса". Така започнах с волейбола, а първото ми републиканско първенство беше на 12 години.

- Прибираш ли се често в родния си Добрич?

- Добрич е един страхотен град и аз много го харесвам - парка, центъра. Рядко успявам да се връщам, защото не остава много свободно време, а е далече от София. Там от доста години волейболът е може би най-харесваният спорт. В момента има някои затруднения, за да може пак да има силен отбор на "Добруджа". Най-вероятно ще се прибера по Коледа. Ще прекарам време с родителите си. Майка ми е застрахователен брокер. Като тийнейджър е тренирала спортна гимнастика. Баща ми няма нищо общо със спорта. 

- Знам, че любимата ти книга е автобиографията на Андреа Пирло. Гледаш ли футбол?

- Бях голям фен на "Ливърпул" преди години и ги следях много. В последно време гледам повече волейболни мачове. Рядко засичам българското първенство по футбол. За нас е много хубаво, когато и футболните фенове идват да ни подкрепят в залата на "Левски". Тук има има всичко нужно за хората - тя е топла, приятна, чиста. С голяма част от момчетата в националния сме играли заедно в младша и старша възраст на "Левски" и се познаваме много добре. 

- Този колектив ли е ключът към успеха на националния тим?

- Да, абсолютно всички сме имали някаква допирна точка по клубове, по лагери още преди. Това повлия много за атмосферата вътре. 

- Къде в чужбина се стремиш да продължи кариерата ти един ден?

- Всеки мечтае да играе в Италия, Полша, в най-силните първенства. Затова се трудя, за да бъда на най-високото ниво. Предстои да разберем какво ме очаква в бъдеще.

- По време на световното кога усетихте, че сте готови за нещо голямо?

- На мача с Германия първият гейм беше много критичен, но го взехме с 40:38. Оттам нататък с повече самочувствие влязохме в другите части и спечелихме с 3:0. Срещу Словения бяхме подготвени за голям бой. И треньорът още съблекалнята ни предупреди, че ще трябва да се сборим здраво, за да победим. Всички излязохме пределно мотивирани на 100%. 1:0, 2:0, обаче играем срещу Словения все пак, те са отбор, който може да излезе от такива ситуации. 

- Какво си казахте тогава?

- С момчетата си говорихме на шега, че ще щом извадихме мачовете със Словения и САЩ на сърце, значи може да стигнем до края. Шега, а то се оказа истина. Не говоря, че им отстъпваме по нещо, но идва време, в което не само волейболно, а и чисто емоционално трябва да си вярваш, да си в мача, с главата си. По този начин ги спечелихме трудните мачове - с емоция, желание, много готини силни човешки качества. Имаше ситуации, в които някой прави грешка, на всеки се случва. Никога не е бил по някакъв начин нагрубен от друг. Ние винаги се подкрепяхме помежду си, получавахме голяма подкрепа и от пейката.

- След финала с Италия ти се разплака, а кадрите обиколиха целия свят.

- Симоне Анцани показа голям феърплей, като ме успокои на мрежата. Все пак загубихме финал на световното, това беше първоначалната ми емоция. Разбира се, че вярвах до последно, че имаме шанс за световната титла. После осъзнах какво сме постигнали, вземаме сребърни медали и емоциите се промениха. Когато се прибрахме от Филипините, тогава ние буквално летяхме в облаците. Не можехме да повярваме какво посрещане имаме в България. Преди това видяхме в социалните мрежи, че хората са се събирали по площади да гледат мачовете. Но не очаквахме чак толкова голямо нещо, беше умножено по две. 

- Защо филипинските фенове също толкова харесаха нашия отбор?

- Може би им допадна, че сме най-младият и задружен състав на шампионата. Нашата енергия много заразяваше и зрители, и всички наоколо. Като цяло хората във Филипините харесват волейбола. Всеки национален тим беше посрещнат и изпратен от агитки на летището.

- Каква е ролята на селекционера Джанлоренцо Бленджини за българския отбор?

- Неговата роля е главната. Много тренирахме, а той ни повтаряше, че всяка една тренировка трябва да е като финал на световното първенство. Трньорът успяваше да ни мотивира, да ни даде надеждата, че имаме качествата да побеждаваме и че реално наистина можем да играем финал. Накрая това и стана. 

- Догодина в София предстои европейско първенство, какво да очакваме от вас?

- Това, което постигнахме, със сигурност ще ни вдъхне още самочувствие. С по-голяма увереност ще влизаме срещу всеки съперник. Ще се чувстваме равни срещу силните отбори. Хубаво е хората да вярват и да ни подкрепят винаги. Сега всичко е уникално, могат да са сигурни, че ще се раздаваме на игрището. Много се надявам да е пълна залата, това ще е още по-добре за нас. Феновете трябва да преживеят емоциите заедно с нас. Като излезеш на игрището, тогава се разбира кой е по-добър. Предварително няма никаква гаранция. 

- Достигането до олимпиадата в Лос Анджелис 2028 няма да е лесно, но цел ли е пред вас?

- Разбира се, това е следващата цел, но първо гледаме европейското. Националният отбор се фокусира върху това, което предстои, за да може да сме максимално мобилизирани и да покажем най-доброто от себе си. Вече натам всички мечтаем за олимпиада и ще направим всичко възможно. Българският фен има нужда от нов голям успех и на олимпийски игри.

- Знаеш ли, че вече те наричат Пантерата?

- Да, харесва ми прякорът. Имаше дори един такъв плакат, който забелязах там сред тълпата при посрещането. 

- Ти си най-ниският в състава. Как се чувстваш сред момчета като Мони Николов, Алекс Грозданов, например, които са по 208 см?

- Аз играя на поста либеро и съм свикнал хората на игрището около мен да са по-високи. Нямам никакъв проблем с това изобщо, даже не ми прави впечатление. Всеки един отбор си има изявени лидери като Алекс Николов. Те водят отбора. Но ние за това сме няколко човека отбор, за да може всеки да помогне на ближния и така да се постигне успех.

- Приятелката ти Ивета гордее ли се с личните ти успехи?

- Изключително ме подкрепя всеки ден, не само за световното, а и по време на тренировките, на мачовете с "Левски", с който постигнахме златния требъл. Тя е много чиста душа и винаги ми помага, до мен е и физически, и емоционално.