Френският писател и драматург Ерик-Еманюел Шмит: Ален Делон и Белмондо ми заеха от славата си

За мен е важно да се страхувам

Кой е той
Ерик-Еманюел Шмит е роден на 28 март 1960 г. в Сент-Фуа-ле-Лион, Франция. Израства в Савой като атеист, а впоследствие приема християнството. Завършва елитната гимназия "Парк" в Лион и висшето училище "Нормал" в Париж, където получава докторска степен по философия. Преподава в университета на Шамбери. Автор е на множество пиеси и книги. Заедно с Бруно Мецгер и Франсис Ломбре е ръководител на театър "Рив Гош" в Париж. У нас е по покана на Народния театър.

- Мосю Шмит, у нас сте по покана на директора на Народния театър Мариус Донкин да участвате в юбилея му, като излезете на една сцена с него в собствената си пиеса "Господин Ибрахим и цветята на Корана". Приятелството ви отдавна ли е?
- Да, запознахме се преди време с Мариус. Гледах го на един фестивал на открито как играе. Тогава дори без да знам езика, си казах, че е велик актьор. Много неща ни свързват, като това, че имаме вътрешни причини да харесваме текста ми за "Господин Ибрахим и цветята на Корана". Защото, знаете ли, има доста актьори, които играят моите текстове и го правят, смятайки, че са успешни, но текстът им е далечен. С Донкин ние мислим по един и същ начин. Смятам, че двамата споделяме истината - към сцената и към зрителите.
- Кои са най-характерните особености на френското писане за театър? По какво се разпознава френската драматургия?
- Основно във френската драматургия е, че тя вярва в думите, в дълбочината на нещата. За разлика от английския театър, за който характерното е това, което не се казва, английският театър е по-скоро театър на мълчанията, френският е театър на думите. Френската драматургия се опитва да разбере света, да изучава загадката на човешкия живот. Френският театър е дворцов театър, тъй като се ражда в кралския двор и там е много важно с какъв език е облечен, затова може да се каже, че френският театър е по-скоро литературен. Когато англичанин тръгне на френски театър например, си казва - „О, тук има прекалено много думи“, както примерно колега на Моцарт казал за творението му: „Но тук има много ноти“! (Смее се.)
- Вие занимавали ли сте се активно със спорт, като се има предвид, че родителите ви са професионални спортисти?
- Имам голям късмет да съм син на двамата големи спортисти. Майка ми беше шампионка на Франция по лека атлетика. И нейният рекорд беше подобрен чак 20 години по-късно. И всеки път като го споменавам в някакво интервю, мама ми се обаждаше с думите: „Ерик, този рекорд не е победен само защото тази дистанция вече не съществува“, тъй като през 1945 г., когато тя поставя този рекорд, състезанията между мъже и жени са били много разделени. За мъжете дистанцията е била 100 метра, а за жените 80. Аз направих проучване, че рекордът й е подобрен от жена, която само година по-късно си прави операция и става мъж. Но моите родители бяха и много ерудирани хора, постоянно четяха. Аз самият обаче не съм се занимавал със спорт. Предпочитам да споделям принципа на Чърчил „Животът е за удоволствие, спортът е излишен“.
- Смятате ли, че е осъществимо веруюто ви за хармония между религиите и културите на различните етноси в света?
- Знаете ли, има битки, които никога не се печелят - битките между интелигентността и глупостта, както и битката на толерантността срещу нетолерантността. Но трябва да сме готови за тези битки. Мисля, че в наши дни е много важно да се борим срещу невежеството, защото то води до агресивност и до нетолерантност. Това, което всъщност разказва и моята пиеса, е срещата на едно еврейско дете с един арабски бакалин. И всъщност аз самият разбрах колко е силен този текст, когато миналата година го играх в Ливан. В продължение на една седмица играх този спектакъл там и публиката какво виждаше - един християнин на сцената, който играе любовта и срещата между един евреин и един мюсюлманин. И хората плачеха. Те плачеха, защото виждаха една тяхна мечта - каква би могла да стане страната им. И смятам, че точно това е нашата мисия на творците - да прокараме идеята, че никоя идентичност не трябва да пречи да се срещнат хората и да се обичат, да се разбират. От нас зависи всъщност какво ще изберем от свещените книги - в Стария завет има толкова призиви за любов, колкото и към насилие. В Корана някои неща извисяват духа, после идва сурата за кравата, където пише да се убиват евреи и християни. Дали книгата е велика, зависи как ще я прочетем. Ако чете слабоумен, великите свещени книги ще са на нивото на слабоумието, интелигентният ще открие интелект, който иска да се извиси, ще се извиси. Четенето прави книгата, а ние сме свободни да изберем. Ето затова мисля, че Бог е написал Стария и Новия завет, както и Корана, и е спрял дотам, защото много хора го четат, но малко са тези, които умеят да виждат и разбират отвъд редовете. Мисля, че Господ е наистина разочарован от своята публика и читателите си.
- Наричат ви разказвач-хамелеон, може ли това да се отнесе и до вашата личност, защото вие сте едновременно музикант, режисьор, автор на драматургични текстове?
- Ха-ха, мисля, че за всеки писател философията на хамелеона е доста добра философия, не да се криеш, но да станеш другият. Писателят пише, за да стане дете, жена, за да стане на 60 години, когато е още на 30, и да стане на 20, когато е на 60. Мисля, че това, което ме определя най-добре, е моята любознателност. Аз съм любопитен да открия всичко и това ми е същността, която ми позволява да се променям. Наистина правя всичко това, пиша романи, новели, снимам филми, коментирал съм и олимпийските игри, пиша музикални текстове също, да, правя всичко това, защото се страхувам. Това е много важно за мен и аз продължавам да се страхувам. Вечерта, когато се качих с моя приятел Мариус на сцената, се страхувах. Много ме беше страх. А пък колко съм щастлив, че ме е страх. Това значи, че се самоусъвършенствам, тъй като ако престана да се страхувам, ще спра с всичко. Това е нашето послание с Донкин. Всеки има своята пътека в своя живот - ние не бива да се сравняваме с пътеката на другия. Трябва да бъдем верни на себе си, тогава ще се развиваме, ще се самоусъвършенстваме.
- Вие обичате котките, а Ален Делон иска да бъде погребан при своите кучета, имаше ли драма между вас с Делон, когато игра в пиесата ви „Енигматични вариации“?
- Ха-ха, хубав въпрос. Когато написах пиесата, си представях как той я играе. Защото, когато слушах как Ален изговаря моите думи, направо благоговеех пред него, гледах го като църква, като Господ, а публиката - тя притихваше от страхопочитание. Хора като Ален Делон и Белмондо, който също е играл в мои пиеси, ми заемат от славата си, за което им благодаря, както и от таланта си. Няма как това да не ме радва. Колкото до пиесата, Делон е познат със своя респект към авторите, но ме помоли за една-единствена промяна в текста - ставаше въпрос за една препратка към котките, той ме помоли вместо думата „котките“ да сложим „кучетата“. Каза ми: “Така или иначе ще произнеса това изречение поне сто пъти на сцената, искам да бъда искрен, когато го казвам, затова те моля да го промениш“. И аз го направих. Иначе с Ален се чуваме много често. Той често идва в Париж и сяда в нашия театър, за да гледа дъщеря си Анушка. Тя също е актриса и при това много добра. Играла е в мои пиеси.
- Трябва ли писателят да заеме политическа позиция, ако иска да бъде четен, мосю Шмит?
- Не, не бива. Но ние даваме визия за света, а тя е политическа. В моите творби има ценности и идеали.
- Коя е любимата ви реплика от пиесата ви „Господин Ибрахим и цветята на Корана“, мосю Шмит?
- Най-много харесвам думите на Ибрахим, който казва: „Бавността е щастие, тя е покой. Всичко, към което се стремим“.