Режисьорът с "Икар" Николай Поляков: Хибридната война е по-разрушителна от бомбите

Опазих се от занаятчийската самоувереност

Кой е той

Николай Поляков е роден на 8 август 1941 г. в Сливен в семейството на свещеник, емигрирал в България след Гражданската война в Русия. Завършва режисура във Висшия институт за театрално изкуство у нас. Режисьор е бил в Добричкия, Пазарджишкия, Младежкия, Сатиричния театър и Театър "София". Негови постановки са играни в цяла Европа. Бил е асистент на проф. Крикор Азарян в НАТФИЗ. Бил е заместник-министър в Министерството на културата в правителствата на Филип Димитров и Иван Костов.

- Честита награда, г-н Поляков! Какво си помислихте, когато взехте "Икар"-а в ръцете си?

- Никога не съм се вълнувал от присъждането на някаква награда. Защото знам, че състезанието в изкуството е условно и резултатът винаги е субективен. Около театралните награди у нас се създаде някаква приповдигната напрегнатост, която ми се струва доста имитативна - червен килим пред театъра, пребледнели от вълнение дами с голи гърбове - не знаеш "Икар" ли, "Оскар" ли... Не омаловажавам решението на колегите, но си запазвам правото на спокойствие по въпроса.

- След над 120 постановки има ли пред вас някакво предизвикателство още? Случвало ли ви се е да не сте доволен от спектакъл и въпреки това критиката и публиката да ви дадат награда?

- Занаятчийската самоувереност в нашата професия е много опасна. Опазих се от нея или просто не я постигнах, а това прави всеки нов проект по-труден и несигурен - започваш отново като за първи път. Изобщо не съм получавал много награди, а от много неща в моята работа не съм доволен. И затова често продължавам след премиерата да търся с актьорите нови решения на някои сцени, да доразвиваме недовършени идеи, времето в края на репетициите драматично не достига. Точно това, което питате, не ми се е случвало.

- "Майстора и Маргарита" е вълнуваща класика. Ако направим съпоставка с твореца, който живее в условията на тоталитаризъм, и сегашните условия, каква е разликата?

- На когото съдбата е отредила да живее и работи и в двете системи, познава много добре разликата. В романа "Майстора и Маргарита", писан през 30-те години на миналия век, време на брутален политически терор, когато за спектакъл, книга, филм, дори за стихотворение те изпращат в лагер или изчезваш безследно, когато властта е постигнала абсолютното примирение на човека, точно тогава Булгаков извежда страха като най-големия човешки порок. Да се страхуваш, без да знаеш виновен ли си или не - ето я преминатата граница между свободния човек и роба. Демократичното устройство има много несъвършенства, битийните проблеми измъчват повечето творци, но го няма най-големия порок - страхът! Ето я разликата.

- Как избрахте актьорите в постановката? Как стигнахте до идеята за Койна Русева, Боян Арсов и Ивайло Христов?

- Разпределението на ролите е най-трудната и деликатна част от процеса. Трябва преди всичко да си достатъчно наясно със собствените представи за персонажите, да се съобразиш с потенциала на трупата, да отместиш актьора от рутинното му амплоа, да му се довериш и да го обикнеш. А те, актьорите, не са никак лесни за обичане... Съветвам ви да не задавате въпроса как се е родила една или друга идея. Този процес е обгърнат с достатъчно мъгла и когато някой се опитва да го обясни, обикновено лъже или изрича баналности. Опитвал съм се да проследя как и защо хрумване, което вечер на заспиване те въодушевява и краде някой и друг час от съня ти, на сутринта те кара да се чувстваш неловко. Шантава работа! Но тя педантично мори хиляди нервни клетки. Все пак добро, вярно разпределение осигурява не само началната енергия. Осигурява на актьора достатъчно поле и за свободна изява. Така се отваря свободен коридор към крайния резултат.

- Казвате, че инициативата или енергията е по-необходима на един актьор. Кога им разрешавате да импровизират?

- Прекомерната свобода за импровизации не само хаби огромен ресурс от времето, но и често отклонява опасно режисьора. Особено когато това правят много талантливите актьори. Те най-невинно могат да те завлекат далеко от уж сигурните ти позиции. Затова се възхищавам на тези луди игри - импровизациите. Театърът в крайна сметка е игра, но съм винаги нащрек.

- Смятате ли, че трябва да бъдат забранявани руските автори по света предвид войната?

- Не знам някъде да са забранявани руските автори. Ако някой го направи, значи е кръгъл глупак. Виж, агресивната руска политическа пропаганда е изключително опасна. Хибридната война, както я наричат, често върши разрушителна работа повече от бомбите и танковете. Режимът на Путин се специализира изключително добре в тази област и хвърля за целта огромни средства. А какво общо могат да имат Толстой, Некрасов, Тургенев, Гогол, Чехов, Набоков и Булгаков с варварството на тази война, за да бъдат забранявани?

- В политически аспект вярвате ли на новите управляващи, че ще променят ситуацията към по-добро?

- Нужно е да се вярва само в Бога. Политиците трябва да бъдат съдени по онова, което вършат. В обществения ни живот се случи нещо много важно - разделихме се с един едноличен режим, който задържа развитието на държавата почти с едно десетилетие. Дотук "новите управляващи", както ги наричате, са започнали неравна борба с метастазите на този режим, за която, за съжаление, могат да се окажат недостатъчно подготвени. А страната ни може да бъде запазена от нещастия само ако по-голямата част от хората преодолеят най-лошата неграмотност според Бертолт Брехт - политическата неграмотност. Не пречат политическите пристрастия, пречи политическата неграмотност.

- С днешна дата кой културен сектор най-силно плаче за реформа според вас? Защо?

- Във всяка област реформите са най-необходимите дейности. И най-постоянните. Но за да ги започнеш, нужно е да познаваш до болка системата. Изпитвам обосновано съмнение, че министърът на културата е изпитал тази болка. Повече не искам да говоря по този въпрос.

- В едно интервю казвате, че истински дисиденти в театъра не е имало във времето на управлението на Тодор Живков. Скоро в Сатиричния театър ще "възкръсне" Радой Ралин със спектакъл в негова чест. Трудно ли беше оцеляването по това време за свободните духове като вас?

- Режимът у нас беше далеко по-мек от споменатите години в Съветския съюз. Надлъгвахме се взаимно, докато на властта не й омръзне и не замахне по-решително и грубо. Тогава следваха спиране на спектакли и филми, уволнения или предаване на личности в забвение, публично ругателство и омаскаряване. Това бяха административно-наказателни, а не репресивни мерки. Но в психологически, духовен план си беше чиста репресия. Не по-малко тежка.

- Кога ви се е налагало да правите компромиси в изкуството, а и в живота?

- Няма спасение от компромиса. В работата си се мъча да не правя компромис с възгледите си, с избраната посока на решението, с естетическите си мерки. А иначе работата в театъра е обвързана с много и различни хора и е важно да можеш да отстъпваш, да се споразумяваш с тях, за да имат самочувствие не на изпълнители, а на съучастници. Е, понякога се налага и да вземеш камшика - само образно казано. А в живота? Чудя се дали минава ден, без да натрупаш прилична купчинка от тях, за някои които дори не се усещаш. Такава е човешката ни природа. Не вярвам на юнаци, които твърдят, че никога не правят компромиси. Те не броят случващото се в семейството си.

- Още ли вярвате, че изкуството облагородява?

- Ако по-голямата част от човечеството не вярваше, отдавна да сме забравили какво е музика, театър, изобразително изкуство, кино, танц.

- Върху какво работите в момента, каква е следващата ви цел?

- Майстора от романа на Булгаков казва: "Човек не бива да прави големи планове, съседе. Всички ние сме хора несигурни, луди сме, защо да го отричаме?".