Партизанска цигулка за Николай Гяуров

Преди да стане световен бас №1

Крият копчетата на сценичен костюм, златни са

Любовта към музиката на великия български оперен певец Николай Гяуров най-напред тръгва от цигулката. Но така и не става виртуоз, а се преориентира към пеенето.

И разбира се, още от дете имал цигулка, която с гордост показват в музея във Велинград. Гяурови са от Лъджене, днес квартал на града. Родителите му нямали възможност да му набавят музикалния инструмент, та със задачата се нагърбил по-големият му брат Костадин. Баткото бил партизанин, а след 9 септември 1944 г. е и партиен функционер и заедно с приятел обещават и подаряват на Николай червена цигулка. Тя няма някаква марка, можем само да се досещаме откъде са я взели батковците партизани, но е било важно да е червена, тъй като това било белег за качество.

Николай Гяуров пропява чак в казармата, когато го забелязва и Петко Стайнов. След като през 1955 г. басът печели конкурс в Париж, животът му минава по света и най-вече в Италия, където се жени за колежката си Мирела Френи, която му е втора съпруга.

Българинът прави дебюта си в Софийската народна опера на 18 март 1956 г. като Дон Базилио в "Севилският бръснар" на Джоакино Росини. През есента на същата година заминава за Москва, където няколко сезона работи в Болшой театър. На 20 февруари 1960 година Гяуров участва в постановка "Борис Годунов" в миланския театър "Ла Скала", в която пеят и двама други изтъкнати наши изпълнители - Борис Христов като Борис Годунов и Димитър Узунов като Самозванеца. Този спектакъл става повратна точка в кариерата на Гяуров, донасяйки му поредица ангажименти в "Ла Скала", които го превръщат задълго в постоянен водещ бас на театъра. Той изпълнява роли и във виенската Щатсопера, парижката Гранд опера, лондонската "Ковънт Гардън", нюйоркската "Метрополитън", както и в много други престижни театри.

Въпреки че в България има малко неща, свързани с грандиозната кариера на съгражданина им, от музея във Велинград пазят негови сценични костюми, плочи, награди, ордени, юбилейни монети и други реликви. Само дето от дрехите за спектаклите уредниците са махнали оригиналните златни копчета по обясними причини.

От музея продължават да издирват и да откупуват каквото успеят, принадлежало или свързано с най-известния по света велинградчанин. За каузата даряват фирми, банки и частни лица, стига колекцията да расте.

Хубав край, бунтовни хора

Музеят във Велинград е от малкото, които поддържат в сбирките си колекции, свързани с партизанското минало. Там са дрехите и пистолетът на Вела Пеева, на която е кръстен градът. Представен е и Владо Черноземски, човекът застрелял крал Александър I Караджорджевич.

Величка, както е рожденото име на Пеева, става член на РМС като ученичка през 1938 г. и деен участник в така нареченото "антифашистко движение". През пролетта на 1944 г. след 37 дни криене от жандармерията из баирите тя е обсадена, но се бие сама цели пет часа, докато накрая й свършват патроните и се самоубива.

Черноземски е друг бунтовен елемент, член на ВМРО и страстен привърженик на терористичните методи. Роден в Каменица, Величко Димитров, както е рожденото име на атентатора, изпълнява няколко "мокри поръчки", както ги наричаме днес, срещу набедени за предатели на ВМРО и на два пъти е осъждан, но избягва ешафода. Амнистиран през 1932 г., Владо изчезва както от България, така и за света, за да се появи две години по-късно в ролята на убиеца на сръбския крал и тогавашния френски външен министър Луи Барту в Марсилия. Тежко ранен при атентата и пребит от полицията, той умира същата нощ в ареста. Тялото му е идентифицирано по татуировка с надпис ВМРО и кръстосани под него кости. Погребан е на тайно място, тъй като тогава е сочен за "Терорист №1", нещо като Бин Ладен на онова време.