Авторът Десислава Каранова: Живеем в епидемия от отчаяние и безсилие

Съвременните жени сами се превърнаха в мъжете, за които мечтаеха, че ще ги подкрепят 

КОЯ Е ТЯ

Десислава Каранова получи отличие за "Дебют" на наградите "Бизнес дама на годината" за стихосбирката си "Без клишета". Завършва магистратура в УНСС с икономическа специалност през 2017 г. Наред с това се развива в сферата на бизнес мениджмънта и маркетинга в медицинския отрасъл. Професионалните ѝ интереси са в разработване на PR стратегии и дигитален и трейд маркетинг. Специализира се в социалните комуникации, авторското писане и създаване на текстове по теми, по които рядко се говори в обществото.

- Кои са темите табу в обществото, за които трябва открито да се говори и без клишета, г-це Каранова?

- Темите табу всъщност са чувства. Свидетели сме на усилваща се епидемия, за която не четем във вестниците и не съобщават ежедневно в новините, но е в основата на всяко друго действие, за което слушаме. Една емоционална болест набира сила и нейните следи се прочитат в цифрите за увеличаваща се депресия по света. Епидемия от емоционално безсилие, отчаяние и ожесточение. Страдаме от недоизказани думи, премълчани чувства и несбъднати мечти.

Стихосбирката "Без клишета" заключва емоцията от очевидните неща, за които рядко говорим и повече мълчим. Тя успя и да докосне много хора, защото в нея се засягат темите за любовта, егото, липсата и притежанието, забравеното вечно и вечното неизживяно. За емоциите, които крием и е важно да говорим, ако не заради самите нас, то за да накараме някой друг да се почувства една идея по-разбран, не толкова сам в емоциите си.

- Какво трябва да знаем за Десислава Каранова?

- Трудно е за една жена да се постави в рамка и да обобщи всичко, което иска да каже за себе си. Мога да кажа три думи за себе си, които не подлежат на промяна през годините и са ми давали тласък във всичко, което правя - креативност, емоционалност и динамичност.

Автор съм и съм водещ на продукт с име "Без клишета" и в него побирам себе си. Вярвам, че ако ти се даде поле за изява, от теб зависи дали ще си като всички останали, или ще изградиш свой собствен почерк, с който да вдъхновяваш - аз залагам на второто. Щастлива съм, че все повече хора се докосват до думите ми от случайни публикации в социалните мрежи, до малките късметчета със сутрешното им кафе - в тези редове се чете всичко, което трябва да знаете за Десислава Каранова.

- Изповядвате в своята стихосбирка, че "силните жени се познават по гордата походка, тежкия характер и умението да владеят всичко освен себе си". Важи ли това и за вас?

- Да, интересно за този стих е, че го написах през собствената си призма, публикувах го в "Деня на жената", резултатът беше фурор - много жени се огледаха в него и го споделят все още.

Жената днес рядко може да си позволи "лукса" да не бъде винаги силна. Наричам го "лукс", защото всяка жена трябва да си дава правото да бъде "слаба", да бъде просто жена. Тъжно е, че виждам все повече жени, които напълно сами отглеждат децата си и се изправят пред много трудности. Да бъдеш силна не е избор - понякога няма друга опция.

Днес жената умее да бъде красива и успешна сама. Тя трябва постоянно да се доказва. Задължена е от обществото да се бори да оспорва клишето за предубедеността към красивите жени, към жените като цяло. Да, красотата отваря много врати, но знаете ли, когато влезеш, колко много се изисква да покажеш, за да не си поставен в общата рамка?

Силната жена все по-често е уморена от това. Съвременните жени сами се превърнаха в мъжете, за които мечтаеха, че ще ги подкрепят!

- Като дете на демокрацията в кои посоки виждате пробойните във възпитанието и мирогледа на новото поколение?

- Гледам днешните подрастващи деца и толкова много ми липсва очарованието на това да израснеш през 90-те! Иска ми се да им разкажа какво е да живееш в заобикалящия те свят отвън, не през екрана на телефона; да им разкажа какво е да общуваш с приятелите и родителите си с думи, с жестове, с чувства, а не онлайн.

Наскоро беше първият учебен ден, сетих се с какъв респект се отнасяхме към училището и учителите. Сега респекта го няма, няма ги неписаните правила за "добър" и "лош" пример, защото примера си го избират сами. Децата все по-бързо влизат в света на възрастните, възпитанието им се замита под килима и отговорността за това е прехвърлена на частното училище, таблета с безлимитен интернет или по-лошо - на социалните мрежи. А как възпитават те? Притеснява ме фактът, че расте едно поколение на тик-ток идоли, на лица и гласове назаем и с все по-нисък морал и възпитание.

- Случаите на насилие растат главоломно. Защо и как обществото ни се превръща в агресор и по какъв начин би могло това да бъде озаптено, а енергията насочена към благородни дела?

- Най-примитивната форма на емоционалното безсилие е насилието. Страшно е, че и до днес това е тема табу и остава добре прикрито в обществото. Насилието стои заключено зад вратите на домовете, добре замазано зад грим или запечатано в привидно щастлива снимка. В същия момент обаче сме свидетели на все по-чести убийства на пътя, пистолети в училище, вербално насилие, вербална агресия и умишлено потискане на чуждите емоции. Ако не се припознавате в тази обща картинка, може би знаете колко е трудно да съхраниш себе си въпреки заобикалящия те свят. Човек трябва да умее да разпознава лошото и да има силата да не отвръща с такова.

Ще кажа едно клише - не можем да променим хората с агресия, но можем да го направим с любов и добър личен пример. Ключът е от някъде да се започне - да се говори за това, да се помага, да се дава поле за изява на енергията и емоцията в нещо полезно, в нещо градивно. Спортът, изкуството, книгите... колкото по-балансиран, образован и вдъхновяващ е един човек, толкова повече пропуква затворената черупка на "обществото агресор". Трябва да започнем промяната от себе си и да предадем нататък.

- Какъв пример дават политиците с поведението си?

- Такъв, че отказаха много млади хора да упражняват правото си на глас. Живеем в общество на недоверие. Недоверие към системата, към управниците, към избирателите, към нас самите помежду си. Много млади, целеустремени и амбициозни хора за жалост пренасочиха целите си извън България и не мога да ги виня.

- Къде бъркаме в отношенията помежду си?

- Никой не мисли за това как се чувства човекът отсреща. Пестим си думите, пестим си емоциите. Всеки някъде си чака по едно закъсняло "извинявай", неказано "обичам те" или недадена прошка. Постъпваме ли с другите така, както искаме да постъпват с нас?