Гл. ас. д-р Александър Стоянов: В България всеки иска наготово

Трябва всеки ден да се борим за благата на демокрацията

КОЙ Е ТОЙ

Гл. ас. д-р Александър Стоянов е историк и преподавател, автор на 9 публикувани книги и над 300 статии в различни списания, журнали и интернет платформи. Завършил е история в Лайденския университет (Нидерландия). Специалист по военна история.

Панчо Христов

- Г-н Стоянов, годините на комунизма ли са най-мрачният период от историята на България?

- Българската история е изпълнена с множество тежки и трудни за населението ни периоди. Периодът на тоталитарен режим е без съмнение един от най-тежките, що се касае до създаване на социално неравенство, осакатяване на икономическото развитие на страната и превръщането на една иначе свободна държава в политически сателит на Съветския съюз. От чисто социална гледна точка случването на комунизма в епоха на по-сериозен технически прогрес все пак спестява на българите някои от най-тежките битови последици. Именно това формира у сънародниците ни измамното усещане за социален и икономически прогрес или най-малкото спокойствие. В действителност става дума за един социоикономически устойчив застой, в който ресурсите на обществото се разхищават постоянно за нецелесъобразни задачи, изкуствено наложени, за да обслужват ангажиментите на България като зъбно колело в икономическия механизъм, наречен СИВ. От друга страна, свръхкорумпираната върхушка живее живот на охолство и изобилие, който е възможен с цената на посредственото съществуване на останалите около 80% от населението.

- Хората, които са живели по това време, забравили ли са какво е било то?

- Не вярвам да са забравили, по-скоро онова, което е последвало, ги е обезверило. Първото десетилетие на прехода е пагубен период в икономическата история на България. Сривът от чисто социална гледна точка е съпоставим само с шока на цените и икономиката от времето на кърджалийските времена (1780-1820). Всъщност, както показва едно ново сравнително изследване на цените, в периода 1970-1989 г. икономиката вече е започнала да изживява шокиращи пикове на цените, но наложеният мораториум от държавата крие реалните им стойности. Разликата обаче се поема от държавния дефицит, който расте постоянно. Това се пропуква в края на 1980-те, когато СССР вече не може да дотира бюджета на НРБ. За това и у живелите преди 1989 г. се създава усещането за внезапен скок на цените след промените. А истината е, че животът започва да поскъпва и икономиката да се скапва още от петролната криза след 1973 г., но държавният монопол върху икономиката и пазар успешно (горе-долу) крие това от широката общественост в продължение на 15 години. Това, което спасява българите преди 1989 г., е работещото що-годе селско стопанство, което позволява да се компенсира липсата на храна. Въпреки това доклади на ЦК и ДС след 1986 г. ясно показват, че комунистите изпускат нещата извън контрол. Умело обаче изиграват картите си и успяват да представят колапса като следствие от демокрацията, а не от собствената си некадърност.

- Тогава е носталгия по миналото или по младостта?

- Комбинация от различни фактори е. Липсата на реална представа за престъпността, катастрофите и истинското ниво на цените е едно. На второ място е постоянната индоктринация от партийния апарат посредством училище, "културен фронт", телевизия, манифестации, партийни сбирки, профсъюзи и липсата на ясна представа за света отвъд Завесата. Тъжното е че днес поколението, което е копняло за "Бийтълс", "Куин" и "Дийп Пърпъл", са се превърнали в соцносталгици, които сякаш искат Завесата пак да се спусне и те пак да се върнат към "героичното си минало" на пасивна съпротива и политическа апатия. Историята обаче, както и Вселената се разширява неуморно в обратната посока и миналото няма да се върне, нито младостта им, нито измамното чувство за сигурност.

- При соца имало ли е наистина по-голяма сигурност, по-добро здравеопазване и образование, по-добро заплащане от сега, както се умиляват много хора?

- Съпоставката е направена многократно от историци на икономиката. Отговорът е, че сравнението ще е изкривено от държавния монопол върху цените. Дори и при него обаче е видно, че при заплата от 100 лева на месец средно кило бонбони е било 15 лева и пак при средна пенсия 100 лева кило луканка е 15 лева - т.е. 6,5 кг за една пенсия. Днес средната пенсия е 1000 лева, а луканката е 40 лв. - т.е. 25 килограма за пенсия. Целият мит с "безплатното" е много любим на комунистите. В действителност нищо в една държава не е безплатно - всичко се заплаща с данъците, генерирани от хората - т.е. всички плащат за здравето, образованието и пенсиите на всички останали - взаимна отговорност. Харчат се обаче пари, които се вземат от хората. Когато реалните цени и изкуствените цени се разминават в съотношение 3:1 в полза на реалните, разликата се доплаща с данъците на хората - те не го разбират, защото нямат достъп до реалните данни за цените, но парите им вместо за по-добра инфраструктура, въвеждане на по-добър транспорт или отваряне на пазара за разни иновации заминават за поддържане на изкуствено усещане за сигурност. Освен това държавен монопол върху икономиката означава спиране на иновациите, на предприемчивостта и на личния интерес от развитие на държавата - защо да работя, като накрая всички взимаме равно? Все едно да чакаш клас, който знае че така или иначе ще има 4 на контролното, да се пъне да учи за 6.

- За това ли тъгуват всъщност хората днес? Да не работят, а да получават пари?

- Разбира се! Българинът е ляв човек - той иска да бъде социално дундуркан - образование, храна, здравеопазване - всичко да му е наготово. Още от турско време чакаме някой друг да ни освободи, някой друг да ни управлява и някой друг да ни реформира. И най-важното - липсва ни като народ някой друг да е виновен. Много е гадно да живееш в среда, в която единственият виновен за това колко е зле държавата ти да си самият ти.

- Затова ли не можем да приемем демокрацията? Или проблемът е в хората, които седят начело на държавата след 10 ноември?

- Българите не са били управлявани от реална демокрация до 1991 г. никога. Нямаме традиции за това. А след 1991 г. демокрацията остана обсебена от хората, които управляваха и преди 1991 г. Нашата демокрация е демокрация на думи, но не и на дела. Народът абдикира от политическа отговорност и управниците всячески се стремят да подхранват този процес, представяйки гражданската позиция като една безсмислица - "държавата ни винаги ще е скапана и вие нищо не може да направите за нея - ако не ви харесва - емигрирайте!". Това е посланието. Едно време комунистите са се чудели как да не пуснат българите да избягат в чужбина, днес новите комунистите се чудят как да изгонят всички, които са против тях, в чужбина. Защото са разбрали, че проблемът на 9 000 000 души е, че са по-трудни за управляване от 4 000 000, колкото ще станем съвсем скоро. По-малко хора в икономика с повече технологии означава по-малко нужда от пенсии, по-малко нужда от заплати и по-малка вероятност от народно недоволство - изчакваш недоволните да избягат или да умрат и управляваш останалото стадо, доиш го и си живееш живота. Планът е идеален. Сега вече след като ИИ може да автоматизира доста от работните процеси на бъдещето, нуждата от хора ще става все по-малка и червените елити ще могат да си управляват така още десетилетия, ако не и векове.

- Тоест политиците искат един вид да унищожат българите?

- Искат да ги поставят в положение, в което да могат да ги управляват максимално дълго. Все пак днешните ни политици са потомци на комунистите - те са откърмени с идеята, че са избрани от провидението и са по-велики, по-качествени и по-специални от обикновения данъкоплатец. Те са номенклатура - червена аристокрация, която вярва, че има право да живее по-добре, по-дълго и по-качествено, че държавата им е бащиния, ТАТОковина, ако щеш. Да унищожат народа не - все пак сме в ЕС и все някой трябва да се явява на избори, за да се създава илюзията за демокрация и плурализъм. Но всичко над този санитарен минимум може да бъде пренебрегнато, игнорирано или пожертвано.

- Ако сегашните политици са наследници на тези от соца, то какви политици са тези от соца? При положение че голяма част от интелигенцията е избита след 09.09 1944 г.?

- Политиците ни от периода след 1944 г. произхождат от три направления. Част от тях като Георги Димитров и Васил Коларов, са дейци на БКП още от оформянето й като самостоятелна комунистическа партия в контекста на Първата световна война. Други хора като Трайчо Костов и Цола Драгойчева са водачи в бойните отряди на БКП и скромното партизанско движение, чийто брой буквално до 9.9.1944 г. не надхвърля 5000 души. Огромна част от апаратчиците, от които произлиза днешният политически елит, са хора, родени след 1930 г., откърмени и захранени с комунистическите идеи, издигнали се по разни пътища, къде благодарение на идеи, къде заради връзки с някой партизанин или ятак, или роднини, издигнали се в БКП след 1944 г. Чистките след падането на Червенков отстраняват значителна част от онези комунисти, които са били активни през 1930-те и 1940-те и отварят място за хора като Тодор Живков, които са измъкнати буквално от нищото и които знаят, че без Партията биха станали пак част от същото това нищо. В голямата си част номенклатурата представлява прослойка от социални паразити, които благоденстват единствено благодарение на своята колективна привързаност към големия червен тумор.

- Има ли оправия с всичко това?

- Оправията минава през активна гражданска позиция, редовно участие в демократичния процес и търсене на отговорност от управляващите за техните политики и решения. Демокрацията е десерт, който се замесва, пече и консумира наново всеки ден.