Ужас в Ардино след поредния потоп: Хладилниците не работят, храната се разваля, телефоните изключват един по един

Най-близкият лекар е на 4 часа път пеша, ранен мъж не може да получи помощ

Доли ТАЧЕВА

"Забравени сме! Никой не ни чува и не ни обръща внимание!"

Тази изповед направи пред "България Днес" кметът на родопското село Китница - Сали Мюмюн. Именно от това населено място започва блокадата на шест села заради повишеното ниво на река Арда, която залива железобетонния мост от републиканската пътна мрежа. С това се прекъсва единствената транспортна връзка на над 500 жители от Русалско, Любино, Латинка, Аврамово, Песнопой и Сполука. Във вторник, само няколко часа след като беше отменено петото частично бедствено положение от началото на 2026 г. в община Ардино, ситуацията отново излезе извън контрол, което за шести път наложи обявяването на извънредна обстановка.

"Това не е нещо ново за нас. Мостът е строен временно преди повече от 60 години и оттогава живеем с мисълта, че при всеки по-силен дъжд оставаме откъснати. Бог високо, цар далеко. Хората тук се опитват да оцелеят сами", допълва управникът, чието село е от другата страна на барикадата и до него има достъп, но е притеснен за хората от другата страна.

Най-тежка е ситуацията в село Любино, където електрозахранването изчезва с дни. Хладилниците не работят, храната се разваля, а телефоните се изключват един по един.

"Хората са принудени да пестят всяка минута разговор. Няма връзка със света", разказва още Мюмюн.

Местните нямат достъп и до медицинска помощ. Най-близкото лечебно заведение е в Ардино, но до него няма как да се стигне с автомобил. Единственият възможен маршрут е пеша през Дяволският мост. Преходът отнема повече от четири часа в едната посока. Точно тези дни мъж от селото е наранил окото си с брадва, докато цепи дърва. Близките му отчаяно търсят начин да го откарат на лекар, но път няма.

"Обадиха ми се с надежда, че мостът може да е проходим. Не беше. Оставаше само пеша, а това за ранен човек е почти невъзможно", споделя кметът на Китница.

Местните хора живеят в режим на постоянно бедствие и предварително се запасяват с храна и лекарства. Въпреки това таят надежда, че някой ще ги чуе и ще ремонтира качествено единствената им връзка със света.