Село Войнягово пази паметта за Апостола жива: Любимата на Левски никога не е свалила огърлицата от него

Смята се, че Йова е погребана с перленото бижу, разкрива секретарят на местното читалище Цонка Дамянова

В подножието на Стара планина се намира село Войнягово, което носи в сърцето си две години, променили историята. За войняговци Левски не е просто герой от учебниците - той е "техният даскал". За живота на Апостола, любовта и заветите му пред "България Днес" говори човекът, който от десетилетия пази паметта за карловеца жива - секретарят на местното читалище "Васил Левски" Цонка Дамянова.

"За нас датата си остава 19 февруари. Тогава църковната камбана бие на умряло и никой не пита за кого. Всички знаят - за нашия даскал. Когато Левски е бил обесен, жените в селото са свалили цветните забрадки и са сложили черни. И до днес има възрастни жени, които ходят така. Казваме - още жалеем за нашия даскал", споделя Дамянова.

Левски пристига във Войнягово на Гергьовден 1864 година - млад, образован и с ясна мисия. Назначен е за главен учител със заплата от 800 гроша годишно.

"Когато идва, в селото няма училище - няма условия, няма чинове, но има жажда за знание", разказва Дамянова.

Още на следващия ден Васил тръгва из къщите и събира 19 ученици:

"Най-малкият е бил на осем, най-големият - на двадесет и осем".

Първите уроци се водят под навеса на църквата. Заедно с големите ученици и техните родители Левски прекарва с волски каруци пясък от Стряма, изсипват го под навеса в църквата и така започва да обучава своите деца на четмо и писмо.

"Обаче идва есента, става студено и тогава заедно отново с помощта на родители, на големи ученици и на съселяни построяват първото училище, което е било в църковния двор - от кирпич. Състояло се е само от две стаи - стая за учителя и една класна стая.

Левски не преподавал със страх.

"Той не е биел, не е унижавал. Поставил е две табла - бяло и черно. На бялото записвал трудолюбивите. Черното било за порицание, но по спомени на учениците на него никога не е имало име", разлива се разказът на Дамянова и продължава:

"Такъв е бил - възпитавал е с пример и е използвал взаимно учителната методика - по-напредналите ученици са преподавали на по-изостаналите". За Даскала секретарят казва още:

"Извеждал е учениците по поляните. Скачали са, тичали са, правели са упражнения. Левски е основоположник на физическото възпитание у нас".

Във Войнягово се заражда и най-красивата, но малко позната любовна история на Апостола.

"Когато Левски идва в селото, Йова е на шестнадесет. Тя е от най-личните и гласовити местни моми и страхотна песнопойка - сестра на хазяина му", казва Дамянова с мек и спокоен глас.

Двамата започват да се задяват по седенки и да пеят заедно и любовта им плавно се разгръща:

"Няма как да не пламне искра. Левски все пак е бил човек, а не икона. Той е обещал на Йова, че когато дойде свободата, ще се върне в село, ще се ожени за нея и ще я направи даскалица. Хубавицата го чака, вярва му, но той внезапно напуска Войнягово. Йова дълго време не скланя глава да се омъжи за никого, въпреки че идват да я искат едни от най-личните ергени в селото. След три години нейните родители я принуждават да се омъжи за приятел на Васил Левски, който е имал кръчма във Войнягово и е бил свещеник - това е поп Неделчо".

"При всяко идване във Войнягово Васил Кунчев се отбивал при неговата хазяйка баба Ивана и винаги е питал за Йова. Преди да се върне последния път той е бил в Пирот и е купил перлена огърлица, която е носил като дар на Йова. Но когато отишъл при баба Ивана и попитал за девойката, старицата му казала: "Даскале, закъсня. Тя мина под венчилото и се омъжи за поп Неделчо". Левски отишъл късно вечерта на портата на другаря си, потропал и щом излязъл Неделчо, му казал, че не идва с лоши мисли, а искал само да даде на Йова един дар, който й бил купил. Показала се Йова, Васил й подарил огърлицата и казал, "Прощавай, Йове, свободата закъсня".

Любовта на Йова към Левски остава силна, а огърлицата е неизменна част от нея до края на живота й:

"Преди десетина години една възрастна жена от Войнягово разказа, че чула от нейната баба, че Йова е била толкова запленена от Левски, че никога не е сваляла тази огърлица. Вероятно е погребана с накита и ние не можахме да го открием въпреки всички опити, които правихме", разкрива Дамянова.

Йова остава много рано вдовица и има един син от Неделчо, но нейната единствена мечта е била да го изучи и да го направи даскал като любимия й Левски. Затова заедно заминават в Шумен, където той завършва педагогическото училище. Връщат се във Войнягово, но отказват да го гласят за учител и майката и синът заживяват във Варна. В един студен зимен ден Йова пада, счупва си крака, залежава и почива през 1937 година, а две години след смъртта й умира и нейният син.

Разговорът с Цонка Дамянова тече като разказ, който е отлежавал с години, попивал е гласове, спомени и предания и днес излиза бавно, плътно, с уважение към всяка подробност, а историята за Йова става известна едва през 1973 година от две възрастни жени.

"Хората тук дали клетва да не разкриват нищо от живота и дейността на Дякона. Толкова са го обичали. А с тези възрастни жени си отивали и спомените за любовта между Йова и Левски - решили са да ги оставят", пояснява Дамянова.

И днес тези истории живеят във Войнягово, а секретарят на читалището ги разказва на посетителите. Цонка Дамянова е част от тази жива памет вече 36 години. 

"Тук съм повече от половината си живот. Започнах работа преди 36 години, а от 26 години съм секретар. Това не е просто длъжност, това е отговорност. Аз посрещам групите, разказвам историята, отключвам и заключвам училището-музей, грижа се за всичко. Обслужвам го доброволно, защото няма щат за уредник. Нямаме средства, нямаме достатъчно подкрепа, но имаме съвест".

Тя не говори с горчивина, а с достойнство.

"Покривът тече, стените имат нужда от ремонт, но това е мястото, където Левски е живял две години - най-дългият му уседнал период на едно място. Смятам, че той заслужава тук истински музей със статут, със средства, с грижа. Това е най-голямата ни болка - че нямаме официален статут на музей, въпреки че години наред се борим", с горчивина споделя Дамянова.

На наш въпрос кой завет на Левски е най-важен днес, секретарят избира една мисъл:

"Дела трябват, а не думи. Много говорим, но малко правим. Ако всеки свърши малко за мястото си, за паметта си, за децата си, България ще изглежда различно" - категорична е Дамянова.