Вежди Рашидов в най-личното си интервю: Много ми се живее!

Публикувана: 13.12.2016, 20:30 1181 Автор: БД Онлайн

Винаги ме е било страх от смъртта, след болестта в мен се пробуди светлината

Кой е той

Вежди Летиф Рашидов е български скулптор и министър на културата в кабинета "Борисов I" и "II". Член-кореспондент на БАН от 2004 г. Роден е на 14 декември 1951 г. в Димитровград. Завършва Художествената гимназия в София, а през 1978 г. завършва Художествената академия, специалност "Скулптура" при проф. Д. Даскалов, където по-късно като утвърден творец преподава. Рашидов е женен, има син и внуци.

- Г-н Рашидов, как си обяснявате трагедията, която сполетя страната ни преди Коледа? Вярвате ли в предупреждения и предсказания?
- Изказвам своите съболезнования на всички, които загубиха близки хора в Хитрино. Трагедията, която сполетя страната ни, е голяма. За съжаление трагедии и злополуки стават навсякъде по света. За нещастие това стана факт и у нас. Нека не забравяме, че скоро четохме за тежка влакова катастрофа в Китай, паднал самолет със загинали хора, атентати в Турция с много жертви. Това е част от живота, уви, в такива моменти трябва да вземем примери от хората във Фукушима, които след огромното нещастие се сплотиха и възстановиха живота си. Една трагедия трябва не да ни разединява, не да кара медиите да изземват функциите на следствието, а да ни сплоти, за да можем да излезем час по-скоро от нея, подавайки си ръка. Тези дни ставам свидетел на пълни медийни студия, в които на топло критикуват държавата и правителството. Ако имаше някой, който първи да се отзова и да започна да решава проблемите, не е кой да е, а самата държава в лицето на премиера, на министри, на пожарникари, на институции, на комисии. Министерският съвет извънредно гласува на секундата 10 милиона лева, за да помогне на хората в Хитрино.
- Сега рисувате с повече цветове, на какво се дължи това?
- Когато страданието те посети, без да го играеш, нещата се получават свише. И за мен беше изненада цветната ми изложба. Като че ли желанието за живот и светлина у мен се пробуди след болестта, защото много ми се живее, винаги ме е било страх от смъртта, което е нормално. Аз не съм типът Брежнев - докато дъщеря му строи къща в Монако, той да ходи със стар костюм, за да е част от народа. Моят живот е отворен живот, от кого да го крия? Обичан човек съм, но страданието може всички ни да промени към по-добро.
- Имали ли сте шанса да се видите с баба Ванга?
- Лично не. Избягвал съм я, но знам, че чрез други е споменавано за мен.
- Какво мислите като скулптор за унищожаването на паметник пред НДК? Трябваше ли символите от соца да бъдат заклеймени?
- Като скулптор категорично съм против да се унищожават каквито и да е паметници, независимо как и с какво са свързани. Никой не може да изтрие историята с лека ръка и с гумичка, независимо дали тя е добрата или лошата част от едно време. Историята просто е такава, каквато е. Останалото граничи с безхаберието, с престъплението. И още повече, ако се прави от хора, които не са посадили дори едно дърво.
- Често дарявате. Защо?
- Това е един много личен и много деликатен момент. Може би сиропиталището, в което живях като малък, ми помогна. Няма как да забравя в ранното ми детство, когато получавахме за подаръци китайски гуменки и шорти или месо в кухнята, колко щастливи бяхме всички деца. Когато видя топлите благодарни очи на сирачета, за които съм отделял средства под формата на стипендии, това създава у мен усещането, че съм човек. Няма да забравя благодарната целувка на „щуреца“ Пеци Гюзелев, когато се върна от лечение, за което му помогнах, топлите думи на Ева от „Тоника“ за Гого, прегръдката на Велко Кънев, благодарността на Николай Петев, прегръдката от последните дни на Коко Азарян, почукванията за благодарност в телефонната слушалка на Рангел Вълчанов. Не бих пропуснал и тъжните очи на децата от онкологията на ИСУЛ. Всичко това ми създава усещането, че съм човек, и кураж да махна с ръка на егоистите и на агресивната посредственост.
- Доскоро не сте рисували цветя. Разбрах, че това е във връзка със смъртта на майка ви.
- Да, тази истина не остана скрита. Когато изпращах майка си, преди да я спуснат във вечния й дом, до ден днешен помня, че бях се вкопчил здраво в ковчега й. Като ме издърпаха, в ръцете ми бяха останали стръкове цветя. Явно тогава съм ги намразил и изревнувах майка ми от цветята. Да, моята съпруга направи доста положителни промени. Тя върна цветята в двора на моя дом, създаде ми спокойствие и уют и ми помогна да приема света такъв, какъвто е - пъстър, красив и шарен. Затова към нея имам благодарност, за която един живот няма да ми стигне.
- След успешното ви лечение казахте, че сте се отучил да мразите. Още ли е така?
- Вече не изпитвам силна омраза към никого и към нищо. След всичко, което преживях, сигурно това е нещо закономерно. Но има неща, които оставят у човека рани и белези. Всичко мога да простя, но не всичко мога да забравя.
- Как приемате рождения си ден днес?
- Господ често ме навестява! От Кърджали, от сиропиталището до днес всичко, което стана в живота ми, беше една случайност. Честно казано, никога през живота си не съм пожелавал и не съм си помислял, че ще ми се случат толкова много неща. Онова, което като дете пожелах и тази мечта ме съпътства и днес, е да стана добър и талантлив художник. Бих бил щастлив, ако Господ е решил това. Онова, което мога да пожелая на всички за празниците, е здраве.