Актьорът Стефан Мавродиев: Първият ми филм бе спрян за 20 години

Ние сме великолепни в това да пречим на себе си и на другите

Кой е той

Актьорът Стефан Мавродиев е на 74 години. Играл е в повече от 60 филма и още толкова спектакъла. Едни от най-добрите са - "Понеделник сутрин", "Козият рог", "Търкалящи се камъни", "Мера според мера", "Щурец в ухото", "24 часа дъжд", "Последни желания". Мавродиев е на гребена на вълната и в новото българско кино - играе в две от най-успешните ленти "Лов на дребни хищници" и "Кецове". На 28 септември ще започне и нов български филм с негово участие - "Христо" на режисьорите Григор Лефтеров и Тодор Мацанов.

- Г-н Мавродиев, доколко ви е близък героят от новия филм - "Христо", който ще видим скоро по кината?

- Не ми е много близък. Аз всякакви роли съм играл, но в случая става дума за две израсли на улицата момчета, които се опитват да оцелеят и да живеят нормално. Те се сблъскват с Юлиан Вергов, който влиза в образа на собственик на шивашко ателие. Сред лошите персонажи са и героят на Любо Нейков, който е нагъл собственик на складове, и на Димитър Рачков, мошеник предприемач с недвижими имоти. А аз играя пазач на цех, пияница, когото главният герой иска да убие. Снимките всъщност бяха през 2015 г., това е преди много време, но все пак искам да похваля тези талантливи млади хора - Димитър Николов и Димитър Крумов, които са в главните роли. Останалите - то е ясно, те са утвърдени и много големи имена. Е, и аз си харесвам образа, той е много реалистичен, но накрая е интересното - финалът е много силен. Няма да издавам повече.

- А помните ли първия си филм?

- Разбира се. Той беше спрян от държавата за 20 години, макар всички да казваха, че е страхотен филм. Но беше спрян. В него се разказваше за истината. За истините и за лъжите. За лъжите най-вече в обществото. Тоест за лицемерието на официалния соцморал и показваше реалността. Но голяма част от нашите филми разказваха за българската нравственост и влизаха, без да искат, в конфликт с официалните догми. Тези конфликти, които бяха в киното, всъщност бяха конфликти в живота.

- Участвали ли сте в други спирани филми?

- Имаше една невероятна серия. Наричаше се "Селцето". Тя беше спряна за около 15 години. Чак като дойдоха промените, я пуснаха. Разказваше се за истината при създаването на текезесетата.

- В момента има ли цензура?

- В днешно време също има конфликт между конюнктурата и истината. Нямам предвид киното, а самия живот. Сега има много самозванци и самодейци, толкова години преход означава именно това.

- А във времето на вашата младост?

- Онова време си имаше своите стремления, своите постижения. В Европа се чувстваше духовен подем. Тогава се появиха групи като "Бийтълс", "Ролинг стоунс". Един Висоцки се появи, режисьори като Милош Форман. Това беше време на огромен духовен подем, който се отразяваше и в България. И аз имах щастието да попадна в него.

- В кои филми с ваше участие се отрази този подем?

- Например в "Изпит", "Птици и хрътки","Щурец в ухото" и много други. Това беше време на особена надежда, че чрез изкуството може да се влияе на обществото, че може да се създават критерии на нравственост. Един много интересен демократичен период. Създадоха се 4 филмови колектива, отговарящи на 4 отделни филмови къщи. Вдигнаха общото ниво на българския филм. Пари имаше и те чрез своята конкуренция започнаха да създават качествени продукции.

- И сега е живо българското кино, виждаме, че се произвеждат и много сериали...

- Слава Богу, днес имаме кино. Но то си знае през какви иглени уши мина. И каква борба водихме. Водихме битка за създаването на кинофонд, за да се избегне сривът на киното в първите 15 години на прехода.

- Този преход свърши ли във вашите представи?

- Ех, не знам. Ние сме великолепни в своето самопречене и това да пречим на другите. Особено това се вижда при големите институции - българското чиновничество - безумни реформи, а нищо не се променя, защото хората са се залостили вътре в системата. Още от турско робство в държавата ни битува една приказка. "Държавна служба. Това е инстинкт за самосъхранение, а стремлението към величие е вродена тъпота". Знаете ли, винаги съм казвал, че докато е жив човек, носи всички хора, с които е общувал, в себе си. А аз с толкова много хора съм играл и общувал!

- Много или малко са 40 години на сцената на Младежкия театър?

- Дойдох в Младежкия през 1972. Преди него бях в Пловдивския и в Сатиричния. Един сезон бях назначен в "Сфумато". Изкарах го и се върнах в Младежкия. Исках да режисирам "Вуйчо Ваньо", но с Иван Добчев имахме разминаване в разбиранията си. Аз имах моите категорични разбирания, а той си имаше своите. И без никакви усложнения се разделихме. Така че поставих "Вуйчо Ваньо" в Младежкия. Когато отидох в него, там имаше една разнообразна трупа и се срещнах с моя приятел режисьор Младен Киселов. Сближих се с Николай Бинев, с Анани Явашев. Аз идвах от място, което не ме приемаше. А в Младежкия ме приеха с отворени обятия. И веднага влязох в работа. По-късно настъпиха тежки времена - затвориха театъра и 20 години не направиха ремонт, защото някой беше поискал да присвои сградата на бул. "Дондуков". Но дойдоха млади артисти, които заслужаваха да се работи с тях и заради тях. И сега има част от тях. Тази среда притежаваше театрална хубост и независимо от трудностите можех да се занимавам с това, което обичах. Създадох свързаности, което при мен има огромно значение. Не мога с лека ръка да махна и да си отида.

- Смятат ли ви колегите за бунтар, г-н Мавродиев?

- Хахаха, аз не обичам бунтарите. Те са мрънкачи. Пълно е с бунтари, които говорят глупости. Приличат ми на огромно профсъюзно събрание. Понеже театрите по-рано бяха с многоброен състав, като започва профсъюзно събрание, се събирахме към 180 човека. И започва събранието, по 10 часа, кебапчета дават за закуска и нищо полезно не се решава. Защото непрекъснато става някой и започва: "Еди-кой си направил нещо, а друг направил друго нещо, защо така, а не иначе?". И ти се хващаш за главата и ти се иска да се махнеш на минутата - никой не обсъжда онова, за което сме се събрали. Е, като погледна бунтарщината из нашите земи, ми прилича точно на профсъюзно събрание от онези години. Всеки дърпа чергичката към себе си. Тя вече прокъсана, а той дърпа, дърпа и я къса още повече.

- Все още ли животът е продънена каца - цитирам заглавие на ваша стихосбирка?

- Обещавам следващата книга да се казва "Животът, тази задънена каца". И ще обърна всичките си чекмеджета с хастара навън, за да намеря потвърждение за това.

- Кое е последното стихче, което написахте?

- Не помня, но си обичам много едно: "Познавам те, любов, ах, цялата, и гледам да съм разказвач без страсти. На тъжното и веселото казвам "Здрасти", на влюбените пожелавам щастие. На себе си - тава със пасти“.

- Обичате много пасти ли?

- Не, аз пасти не ям (смее се).

- Но обичате да говорите повече за миналото, защо?

- Обичам миналото, защото то е дете на бъдещето. Бъдещето произвежда миналото. Ако в Америка има празник на благодарността, по тази логика в България трябва да има празник на неблагодарността и забравата. Такава ни е маята. Тогава да не се чудим много на събитията, които се случват с нашия народ. А културата е онова, което съхранява едновременно миналото и бъдещето в нас.