Големият актьор Славчо Пеев: Не се изплаших от смъртта!

Играя насън с Кольо Анастасов

Кой е той

79-годишният Славчо Пеев е от най-популярните актьори на Сатиричния театър "Ал. Константинов". В последните години той влиза в ролята на директор на общинския театър "Невена Коканова" в Дупница и на режисьор с няколко постановки. Актьорът има четирима внуци от сина си. Дъщеря му завърши право в Лондон и работи там.

- Изплашихте всичките си фенове с новината, че сте в болница. Сега как се чувствате?

- Прекрасно! Играх в Карлово снощи, публиката ни беше фантастична, пет пъти ни вика на бис, но и постановката си я бива - "Да, господин премиер" на Борис Панкин. Невероятно ни посрещнаха, а аз продължавам да играя, няма как. Това ме крепи. И мен, и Стоянка Мутафова, и всички нас, актьорите. Знаете ли, че и Кольо Анастасов, Вачков, Калоянчев, Нейчо Попов, кой ли не, всички сме играли с какви ли не състояния - счупени крайници, температури, кризи стомашни, бъбречни, какви ли не. Обаче като застанеш пред 500 човека, и всичко ти минава! Ето Гец на сцената се свлече, получи инфаркт и после така и не се върна от онзи свят. Но имам и друг колега, изключителен актьор - Андрей Миронов от Русия. Той се качва в линейката, до него жена му, изправя се вътре, казва си монолога, пада и умира. Артист. Невероятен.

- Кольо Анастасов също игра, преди да си отиде, нали така?

- Да, на десетия ден след последното му представление той почина. Публиката обаче успя да му се отблагодари, тя го възнагради с изключителни аплодисменти, всички плачеха. Но аз често си говоря насън с Кольо, играем насън... Много близки бяхме, цял свят обиколихме с него.

- Как се получи така, че от претоварване за малко да получите инфаркт?

- Ами получи се. Но сега усещането беше много по-леко, сякаш закачка. И случих на лекар, аз на два-три пъти все случайно попадам на светила в медицината, които ме спасяват от какво ли не (смее се). Сега беше д-р Койчев от Втора градска болница. Той идва веднъж в месеца в Дупница и точно на него попаднах. Стана ми лошо, няколко дни болките в гърдите не спираха и аз самият отидох да се прегледам. И той веднага реагира. И мога да кажа, че сега не беше спешно състоянието ми, хванахме го навреме. Преди обаче преживях много трудна операция, която продължи повече от осем часа. Бяха ни уволнили със Станислав Стратиев. Аз физически не издържах на това, 1988 година беше. И тогава я видях тази с косата - мина някак над главата ми, погледна ме и отмина. Пак случих на доктор, който ме върна при живите. Късмет. Но не се страхувам, каквото дойде.

- Още ли се вълнувате от политиката?

- Разбира се, но сега го давам по-кротко. На нашата страна все не ни достигат ту мислещите, ту инакомислещите. Като има идеали - не достигат капитали. Като има капитали - не достигат идеали. Защото с тази омраза между хората, която се насажда от онези, които са окупирали парламента вече толкова години, край няма. С тях какво да правим?

- Но все пак има сериозен духовен подем в театралните среди, виждате ли го и вие?

- Не знам. Тя нашата работа, на театралите, е по-важна от всичко друго. Защото каквото и да ни се случи от лично естество, ние сме си все там на поста - студ, жега, болка, превъзмогваме всякаква, и то само в името на изкуството. Но, знаете ли, и ние вече не можем така. Не можем равнодушно да гледаме на всичко, което ни се случва. Да, българският театър се възражда, така е, но за добрите постановки. Сигурен съм, че има и такива обаче, които не интересуват хората. За моя радост това, което се играе в Сатиричния театър, и в това, в което играя, върви с успех. Радвам се, че и при нас в Дупница също нещата са отлични. Винаги имаме посещаемост. Ето сега ни канят във Франция през февруари, три-четири града ще обиколим. Това не е малко.

- А защо тогава НАТФИЗ бълва всяка година по няколко випуска с актьори, които няма къде да се пласират?

- И аз нямам обяснение за това. Няма къде да се пласират и режисьорите. За мен най-големите са двама - Сашо Морфов и Явор Гърдев. Те правят истинското изкуство, изненадват с мисъл. Затова и цял свят иска да работи с тях. Аз между другото вече съм ви казвал, че пръв открих таланта на Сашо Морфов. И това се случи през 1992 г. Тогава правихме за БНТ един проект, който трябваше да се режисира. Колега каза, че имало едно талантливо момче в Габрово и отидохме да го видим. След това дойде 1992 г., но Морфов вече беше тук, в София. Направи "Бурята" в театър „София“, а после почна и в Народния. И сега като се видим, все казва, че трябва да дойде при трупата в Дупница и да направим нещо заедно. Дано и това се случи.

- Освен че репетирате и режисирате, още ли се занимавате със спорт?

- Вече не. Баща ми беше много голям български лекоатлет - Панайот Пеев. С много рекорди, две години е бил шампион на Франция и три пъти балкански. Той ходеше на мачове и ме водеше с него. Оттогава смятам спортистите за свестни и много честни хора. Баща ми беше познат, леката атлетика за онова време беше много популярна. Това ме пристрасти към спорта, започнах с волейбол, след това баскетбол. В момента гледам всякакви спортове, но обичам по-скоро колективните. В една държава спортът е голямо мерило. Страшно ми е обидно, че в България и в колективните спортове се изпокараха. А за футбола да не говорим.

- От "Локомотив" – София, сте, мъчно ли ви е, че сега нито "Левски", нито ЦСКА са на нивото от преди?

- Разбира се, често обичам да казвам, че не съм бил верен на жени, на театри, на неща, единствено на моя любим отбор ще остана верен до края на живота си. (Смее се.) След като ме уволниха от театъра, работих пет години като пиар на „Локомотив“, това бе 1995-2000 година. Имах късмет тогава, защото Николай Гигов, който бе шефът, ме извика.

- По времето на митичните фигури на мутрите ли беше това?

- Да, макар че с мутрите никога не съм имал проблем, те ми се радваха, добронамерени бяха. Жалко е всичко, което се случва с днешна дата с отбора.