Големият писател Георги Мишев на 83 г.: Животът ми премина в страх

Наричаха ме "синя маймуно"

"Инжектирал съм над 5000 кокошки, след като завърших ветеринарна медицина и стажувах, а чак по-късно взех диплома по журналистика. Но аз съм си селянче. До прогимназията учих в селско училище, на едно примитивно равнище. Единственото нещо ми беше читалищната библиотека, където намирах книги. Така в мен се породи някаква любов, страст към книгата".

Това сподели големият писател Георги Мишев дни след като навърши 83 години. Сценаристът на култови филми сравни рождения си ден със стъпване на високи токчета, благодарение на които изкълчването на глезена не ти мърда.

Авторът на стотици разкази, повести и романи днес предпочита да пише най-много по две страници на ден. Той следва максимата, че количеството винаги се отразява на качеството. Най-голяма наслада обаче той изпитва при писане на роман. "Иска много време, много търпение. Флобер е казал, че талантът не е в една страница, а в 300. Иска се атмосфера да потънеш в писането, не е като да затракаш на шевна машина и да отхвърляш парчетата плат. Трябва да събудиш един свят, хубавото на романа е, че в него е пълно с герои, с образи, и всичко това, като се оживи и разшава около теб, ти ставаш изведнъж главнокомандващ на някаква невидима армия. Оттам иде сладостта. Това състояние е някакъв транс, може и лудост да го наречеш. Обаче не може без него. Така са работили големите писатели. Целият живот на Флобер е минавал на един таван и сред героите му", разсъждава писателят.

Неотдавна Мишев описа равносметката от 80-те си години в книга. В романа "Мир на страха ни" той описа битието си, връщайки се назад без носталгия, с ирония и болка от днешното. Мишев дори нарича мемоарите си "къснописи". Определя страха за най-големия грях на своето поколение. "Всичките тези години минаха в един постоянен, да не го кажа директно страх, но в една несигурност, една нестабилност, една вътрешна неуравновесеност. Така мина животът на моето поколение, а преди него и на родителите ми, а дори и на дядовците ми. Това продължава и до днес", казва Мишев. Правейки си равносметка за политическите епохи, на които е станал пряк свидетел, той озаглавява някои от частите на романа си с доста иронични слова.

"Селяни, умрете" е надпис, който може да се види на много места по софийските сгради. Това е резултат на голям процес, когато от селата тръгнаха 3 400 000 селяни и отидоха в градовете. Бяха принудени. Останаха без земя. Те се пролетаризираха, те се лумпенизираха, а лумпен е човек без собственост. Тогава възникнаха панелните "градове", настъпи една страхотна пренаселеност. София стана няколкомилионен град. Получи се синдромът на гладните мишки в кафеза. Самоизяждане помежду им. И то продължава", разсъждава Мишев.

Писателят сътворява 30 книги с разкази, повести и романи за възрастни и деца. Сред тях са "Добре облечени мъже", "Произведено в провинцията", "Отдалечаване", "Дунав мост", "Патриархат". По негови сценарий са заснети филми, които днес са в златния фонд на родното кино: "Преброяване на дивите зайци" и "Вилна зона" на Едуард Захариев, "Дами канят" и "Самодивско хоро" на Иван Андонов, "Не си отивай", "Момчето си отива", "Селянинът с колелото", "Матриархат" на Людмил Кирков.

"Може би суетата е първопричината за порива да бъдеш забелязан, да се откроиш сред тълпата. Бях много невзрачно дете. В селската ни къща нямаше огледало да се огледам. Впрочем имаше едно на пешкирник, високо за ръста ми, та нямах достъп да видя колко съм грозен. Но се оглеждах в очите на околните и се досещах, че гледката не е в моя полза. На 13 години трябваше да си направя снимка за дипломата и се снимах в едно градско ателие. Пуловерът ми бе излязъл добре и яката на ризата от Оксфорд, но образът ми бе напълно отчайващ. По-нататък към ниския ръст и големия нос се притури плешивостта. В един вестник ме оприличиха на Санчо Панса. Когато бях депутат, получавах писма с такова съдържание: "Не си ли виждаш мутрата, синя маймуно?". Може би като контрапункт на всичко това на този, кажи го, комплекс, се пораждаше влечението ми към красивото, изящното, хармоничното през целия живот", сподели Георги Мишев.

Слободията е по-лоша от немотията

- С каква мотивация влязохте във Великото Народно събрание, г-н Мишев?

- Някога посредствени градски шефове ме питаха: "Кмет на града ли искаш да ставаш?". Не ми вярваха, че нямам лидерски амбиции, че книгите ме интересуваха и нищо повече. Влязох в пленарната зала, за да наблюдавам отблизо новия политически елит, преките впечатления не са излишни за един автор. Картината не беше радостна и не намирах обяснение, докато не попаднах на пасаж от Съмърсет Моъм, писател от началото на миналия век. В своята "Равносметка" той пише: "За управлението на една нация не е необходима голяма интелигентност". Опознах много политици на високи постове и непрестанно недоумявах от посредствеността на техните умове. Зле информирани за най-обикновените неща в живота, твърде рядко откривах остър ум или яркост на въображението. Изглежда, за да управлява една нация, човек се нуждае от специфичен талант, който е извън сферата на общите способности.

- От какво се страхува българинът днес?

- Знам, че днес страхът е мимикрирал, че не е онзи страх от репресиите, потискане на индивида и своеволията на номенклатурата. Днес страхът е за работата, за неизплатения кредит, за децата, тръгнали на гурбет по света. Живи и истински страхове, напомнящи миналите, но и различни, по-поносими. Народът е казвал "бял кахър", давал си е кураж, че някои беди са преодолими, не са толкова страшни. И че от самите нас зависи щастливият изход от лабиринта. Че избавлението често зависи от нашите усилия. Много често днес зад "страха" се крие обикновен мързел, да не си развалиш рахатлъка.

- А вас от какво ви е страх още?

- Винаги ме е било страх от невежеството. Сега сме в един неокомунизъм, който е продължение на стария. Той се мъчи да изглежда европейски, уж модерен. Но това са същите хора или техните наследници.

- Нищо ли не се промени след 1989 г.?

- За съжаление от 1944 година става едно преобръщане на съдбата на България. Това продължава. За голяма наша жалост, работата с нашето "освобождение" взе съвсем друг край. Слободията е по-лоша от немотията.

- Били сте от активните лица на демокрацията.

- 1989 г. се надявахме, че приключва комунизмът и някак ще се върнем към стабилизиране. Мислехме, че ще се върне онова усещане за стабилност, което го имаше преди 9 септември. Но не би.

- Какво от вашите очаквания се сбъдна след 1989 г.?

- Преди 1989 в България 50 години нямаше политическа опозиция. Всичко беше ликвидирано още през 1946 с обесването на Никола Петков. Това си беше чиста диктатура. След 10 ноември стана един дворцов, партиен преврат, за който ние нямахме пряка намеса. Това беше гражданска позиция на група хора, но това не беше истинска политическа опозиция. Тя не беше в състояние да вземе властта, а и не можеше, защото нямаше подготвени хора. В този смисъл д-р Желев още в първите си изявления каза, че ние в момента не претендираме за властта. И да я бяхме взели, ние нямаше да можем да я удържим.

- В годините на комунизъм сигурно ви е било трудно да пишете сценарии?

- Не беше лесно, но в изкуството има едни други правила, които са и над властта, над партийността. Всичките филми, които съм правил, все минаваха със спорове, разправии. Да се махат думи, изречения. Карали са ме да обяснявам какво искам да кажа. Имах неприятности още с първия филм - "Момчето си отива". Изведнъж някой се вторачи в съдбата на Невена Коканова и гимназиста, влюбен в нея. Изведнъж на художествен съвет казаха "ама каква е тая работа, ние насърчаваме учениците да се влюбват в омъжени жени, това докъде ще доведе". И поискаха да стане обратното, тя да не е женена. Един месец се разправяхме.