Стефан Николов, "най-бързите крака в България": С танц излекувах пукната кост на стъпалото

Не се стремя към "Гинес" 

Кой е той

Стефан Николов е роден на 4 февруари 1992 г. в гр. Варна, но израства в София. Запалва се по танците още като ученик, като отдава целия си живот на това. Започва да се занимава с фламенко преди няколко години, като завършва най-старото и престижно училище по фламенко в света. Преди това се занимава с класически танци. Получава прозвището "най-бързите крака в България" заради скоростта, с която танцува.

- Как и кога се запалихте по фламенкото?

- Самоук съм. От 8-и клас се занимавам с танци и ми беше интересно, същинските танци ги усъвършенствах по-късно. Първо започнах да се занимавам с ирландски танци и впоследствие, запознавайки се с моя учител Бенджамин Феликсдал и по негово настояване, заминах в Испания да уча фламенко. Идеята беше да овладея още един стил танци освен класически, модерни и ирландски. Всъщност отивайки в Испания много ми допадна този танц, но същински го научих и започнах да практикувам в България. След като се върнах у нас, изцяло се потопих във фламенкото.

- По колко часа на ден танцувате?

- Различно е, според усещанията на тялото. То е нашият инструмент и трябва да се съобразяваме с това. Бих казала, че поне 4 ч. са необходими да се загрее и да се влезе в стила. Последната ми репетиция трая 8 часа и е за един концерт, който смесва български фолклор и фламенко. Подобно нещо се прави за пръв в света. Всичко е много комплексно, зависи колко е сложен танцът, има ли други танцьори.

- Има ли хора, от които сте се повлияли в професията?

- Бенджамин Феликсдал, който е пионер в областта на модерния танц и с когото съм имал честта да работя. Този човек е на 79 г. и продължава да танцува. Както и Майкъл Флейтли и "Уорд оф дъ денс", които са причината да искам да играя ирландски танци.

- Как получихте прозвището "най-бързи крака в България"?

- След всяко мое участие, хората са любопитни да разберат как може толкова бързо да движа краката си. Но това прозвище ми го даде един мой много добър приятел Росен Недялов.

- Как се постига бързината, вродено ли е или с годините ставате по-бърз?

- За да се запази едно нещо, то трябва да се усъвършенства и да се отработва. Бих могъл да кажа, че съществува "слух в стъпалото", това означава да имаш качеството да чуваш музиката през стъпалата си и да създаваш музика от стъпалата си. Това е качеството, което трябва да се притежава, а всичко останало може да бъде доразвито и тренирано. Всичко е въпрос на работа.

- Можете ли да обърнете танца ви в цифри?

- Не съм го определял, но съществува такъв поставен рекорд, който е поставен от самия Майкъл Флейтли. Лично аз не знам как се пресмята подобно нещо.

- Смятали ли сте да впишете постиженията си в книгата на "Гинес"?

- Не. Преди много години имах възможност да участвам в телевизионни предавания и шоута и разбрах за себе си, че моят път е в изкуството, а не в шоуто. Това, което наистина търся, е изкуството и човешкото преживяване чрез него и в този смисъл не мисля, че изкуството може да бъде подлагано на състезание.

- Имали ли сте конфузни ситуации на сцената заради бързината си?

- Понякога се случва да избързаш. Случва се на всички танцьори, защото е доста трудно да се съобразиш с всички. Друг път краката не могат да понесат това, което мозъкът иска и се получават схващания.

- Колко време сте издържали, без да танцувате?

- Това са периодите на почивка, които всеки си взима в някакъв определен момент. Честно казано, след една седмица почивка, започвам да се чувствам странно и тялото ми започва да ме боли. Затова трябва да се поддържа този инструмент и да се работи, тъй като лесно се излиза от форма.

- Имало ли е момент, в който сте искал да се откажете от танците?

- Имал съм различни травми, но най-сериозната ми ме накара да се замисля за танците. Това стана в Испания, когато отидох да се уча на фламенко. Тогава пукнах кост на стъпалото, която не можеше да зарасне и лекарите искаха да я извадят. Категорично отказах, защото лекарите не даваха гаранция, че ще успея да танцувам отново. Близо 2 години беше този труден период, танцувах, но едвам ходех. В началото ми биеха кортизонови инжекции, но тялото ми не го понесе и ги спрях. Продължих да танцувам с травмата, като 3 месеца бях в "Шоуто на Слави", после заминах за Испания. През цялото време си мислех, че това е изпитание и че съм проверяван дали съм достоен да танцувам. По-късно благодарение на класическия танц успях да излекувам крака си, като в момента няма и помен от това.