Иво Папазов-Ибряма в най-личното си интервю: Навън ме тачат, а тук не ме признават

Няма да гласувам! Политиците ни карат да се срамуваме, че живеем

Кой е той

Иво Папазов-Ибряма е роден на 16 февруари 1952 г. в Кърджали, но от години живее в старозагорското с. Богомилово. Потомствен музикант. Наричат го патриарха на сватбарските оркестри. Първият му инструмент е акордеон, после минава на кларинет. През 1978 г. създава своя оркестър "Тракия", с който свири и до днес. Издал е над 10 албума, не ги брои. Върховно негово постижение е наградата на Би Би Си за световна музика в раздела етномузика, присъдена му за албума от 2003 г. "Панаир".

- Г-н Папазов, как ще ви се отрази вдигането на цените на тока, парното, водата?

- Ох, какво да ви кажа, изживявам го, лошо е това, което се случва, никой не мисли за хората. Но нашия народ все мълчи, все с преклонената главичка и накрая не знам, сигурно ще изчезнем. Иначе аз сега се връщам от участие в Бойковци, бях на събор, много хубаво беше. Видях се с Любо Чаталов, със Стойко Пеев, с още актьори, до 3 през нощта се веселихме. Но само по събори ме канят, не в журита или на фестивали. Ето на джазфеста в Банско също не съм канен. Но аз съм чужд за българите, при нашите. Те ме викат американци, англичани, цял свят ме кани, ама българинът не ме кани - "нашето куче не дава" е малко номерът тук. А те не знаят, че ако дойда да им свиря в града, ще се напълни с публика. Е, може да не ме признават тук като джазмен. Аз съм им малко като извън стандарта. То е като пророка в селото му - не е признат, а навън го тачат. Но това е балкански синдром, манталитет на нашенеца. Сигурно да не им развалям джамборето не ме канят, навсякъде е "наши" и "ваши". Пък те си и участват едни и същи и всичко си се знае предварително. Какви конкурси, какви пет лева? Скоро няма да се оправим, да ви кажа, с тоя акъл.

- Сложиха ви в онзи списък за пенсия, получихте ли ги?

- Дали съм ги получил? Да са живи и здрави кметовете на села и градове, с които си общувам, та те ме канят на участия, главно по събори. Иначе пет лева вдигнаха пенсията и какво очакват, че ще се оправим с тия пари? Храната се вдигна също. Искам да им кажа на тия "отгоре": дайте на хората повече пари бе, има хора, които залагат инструменти, за да вземат някой лев да живеят, щото деца хранят. И после циганите крали - ами ще крадат, като нямат да ядат, откъде пари? Аз съм за тях, защитавам ги. Ние тук сме много задружни - няколко приятели живеем като в комуна - кой когато има, дава за другите и така, как да се оправим иначе? Преди години като че ли имаше повече уважение към хората на изкуството. Тогава и аз имах работа, авторитет. И сега го имам, но сам си воювам за него, а не чакам държавата да ми помогне. Едно време свирех на венчавки, сватби. Някой нещо лошо сънувал - хайде да направим едно курбанче. Всеки ден бях зает. Не разбрах как израснаха моите деца. Ние постоянно пътувахме. Сега тук не обръщат внимание на народните музиканти. Трета ръка станахме. Не се цени истинската наша музика, с която жънем успехи по света.

- Мислили ли сте да станете политик?

- Няма сила, която да ме накара да стана депутат.

- А ще гласувате ли сега на 11 юли?

- Няма да гласувам, те гласуват ли за мен с действията си? Не. Тогава какво чакат от мен? Ние направихме тая музика известна, а те - политиците, ни карат да се срамуваме, че живеем тук.

- Преди време казахте, че като станете на 80 г. и ви паднат зъбите, ще станете депутат?

- Не съм го мислил наистина. Трябва да умееш да лъжеш да си в парламента, аз не умея.

- Как е съпругата ви, нали прекара лошо коронавируса?

- Още се възстановява. Вие й се свят, трудно ходи. Цялото семейство бяха много зле, само на мен нищо ми нямаше, само аз оживях. Не мога да кажа, че ме е страх от тая болест, но спазвах правилата.

- На кого сте благодарен за шанса, че стигнахте до най-големия връх, чуха ви световноизвестни джазмени?

- На Милчо Левиев, който, като се върна за първи път в България, ме чул и си казал - ако имах възможност, щях да върна самолета заради този човек. Оттатък, в Америка, стана "бомбата" с мен. Милчо Левиев занесъл мои записи на Дюк Елингтън. Той като ме чул, отсякъл - това не може да бъде, това е синтезатор. Какъв синтезатор, аз не съм виждал такова нещо тогава. След това като тръгнахме вече нататък, свирихме в "Рони скот клуб" в Лондон, където са свирили "Бийтълс". През 1988 г. се срещнах с Джони Грифин, най-добрия саксофонист. Той се хвана за главата. Обяснявам му - това е балканджаз. А той - май гот, как свирят тези хора? Гледа ми очите, гледа ми кларинета, гледа ми пръстите - това не може да бъде. След тоя удар свирим в един джаз клуб в центъра на Ню Йорк. Там се срещам с Дейвид Санборн и той, момчето, почна да си скубе косата, като чу нашите неравноделни, кривите тактове. Убихме ги. Франк Запа също е бил на наш концерт, но не можах да се запозная с него. Оценката му беше в "Ню Йорк таймс". Ей такива неща са ми се случвали. И как сега да не се гордея с това, което съм направил?

- Така е, много сте направили. А не ви ли се искаше да отидете в компанията "Пайнер" например? Имали сте такова предложение, знам.

- Не, никога не съм искал да работя там. Да, ако исках, щях да съм от първите, но не свободата ме радва мен.

- Не мога да не ви попитам, както в края на всеки разговор с вас - наследник в музиката виждате ли?

- Повечето успели по света кларинетисти са мои наследници. Аз промених стила, те тръгнаха по моя път. И това ме кара да се гордея. Дори това, че ме има в учебниците, ме задължава да съм все по-добър и по-добър. И да ви кажа, аз не се отказвам. Все нови и нови неща измислям, импровизирам си. Не мога да повторя една мелодия няколко пъти по един и същ начин, все нещо добавям. Идва ми по различен начин. Иначе си мечтая да сме здрави всички, само това. Другото - каквото дойде.