Ралица Асенова става терапевт

Майката на Ники Златков излезе с обяснение, защо перото на паметната плоча на Петрохан е в цветовете на дъгата. Ралица Асенова обяснява, че това няма нищо общо с ЛГБТИ символиката, а идва от картина, която направила преди години за Ники. В публикация във фейсбук майката на Ники Златков посова, че е решена да стане терапевт. Тя пише:

Останах искрено изумена от поредния опит да се търси под вола теле и да се петни името на близките ми — този път с „анализи" защо перото е в цветовете на дъгата и как това било ЛГБТИ символ.

Дори мислех да подмина всичко това, защото Ясен Гичев вече си беше направил труда — и то не веднъж. Първо, в деня на поставянето на паметника, с подробен анализ на символиката на меча и перото. И втори път — вчера, ако не се лъжа — в опит да обясни на хора, които разпространяват откровени глупости, защо това перо не е това, което си въобразяват. Не го познавам лично, но искам да му благодаря. За усилието. За яснотата. И за опита да защити не само символа, но и мен и близките ми.

Сега ще кажа нещо много просто и човешко. Тази картина я създадох през 2020 г. за Ники. Меч и перо.

В моето вътрешно, майчино усещане това беше най-точният образ за него — силата, безстрашието, духът на войн... и едновременно с това — нежността, състраданието и доброто му сърце.

Когато му я подарих, Ники беше в истински възторг. Иво тогава каза нещо, което помня и до днес — че по-подходяща картина за Ники едва ли може да има.

Тази картина стана специална за всички тях. Окачиха я на централно място в хола на хижата. И през годините всеки един от тях ми е казвал едно и също: От всички картини — тази ни е най-любимата.

Затова беше там, окачена на централно място. И затова е и на паметната плоча.

Просто и ясно! Няма загадка.Няма мистерия.

Когато създавах изображението за паметната плоча, използвах Leonardo AI и си позволих да играя с цветовете, които обичам най- много като творец — черното и цветовете на дъгата.

Един от най-продаваните ми дизайни е именно перо в цветовете на дъгата на черен фон. В работата си съм открила нещо много просто — хората обичат цветовете. Всички цветове. Навсякъде по света.

В творчеството ми има:
котки, зайци, китари, сърца... и пера — в цветовете на дъгата.
И изведнъж... това трябва да стане „нещо гей".
Толкова е жалко, че дори нямам по-точна дума освен тази - ЖАЛКО!
Какво следва?
Да махнем дъгата от детските книжки?
Да няма еднорози с цветни гриви?
Да заклеймим всеки цвят? Или точно тази цветна комбинация?
И всъщност — какво толкова страшно има в това някой да е гей?
Знам много добре какво ще последва от този ми въпрос.
Ще има хора, които веднага ще изкривят думите ми. Затова ще го кажа ясно:

Не твърдя нищо подобно за сина ми или за когото и да било от тях.

Твърдя само едно — че няма нищо нередно човек да бъде такъв, какъвто е.

Изкушението да завърша като терапевт е голямо.
И да — ще го направя.

В психологията това се нарича проекция — защитен механизъм, описан още от Зигмунд Фройд.

Но ако оставим теорията настрана, истината е по-проста и по-болезнена:

Хората често виждат в другите точно това, което не могат да понесат в себе си.
Представете си психиката като стая. В нея има:
– светлина (това, което приемаме)
– сенки (това, което отричаме)
В тези сенки живеят:
– срам
– страх
– агресия
– потиснати импулси
– нужда от принадлежност
– страх от отхвърляне
И когато нещо вътре е твърде болезнено...психиката го изхвърля навън и го „залепя" за друг човек.
Така се ражда удобната илюзия:
„Аз не съм такъв. Той е такъв."
И за миг... идва облекчение.
Защо точно думи като „гей", „педофил", „сектант"?
Защото те носят страх.
Те са морално натоварени.
Те са табу.
И когато човек обвинява друг без доказателства, често се случват няколко неща едновременно:
– вътрешен конфликт със самия себе си
– нужда да се почувстваш „по-добър"
– страх от различното
– и една дълбока, колективна сянка, която обществото отказва да види
Историята го е показала много пъти —лов на вещици, стигматизация, морални паники.
Днес просто думите са други.
Механизмът е същият.
„Всичко, което ни дразни у другите, може да ни доведе до разбиране на самите нас."
— Карл Юнг