Николай Дойнов

МЛАДОСТТА И ПОЕЗИЯТА СА СИНОНИМИ

Николай Дойнов е роден на 12 февруари 1963 г. в София. Завършва с отличие Националната гимназия за древни езици и култура, след това и специалността “Българска филология” в СУ. Започва да публикува стихове още като ученик в различни вестници и списания, които са забелязани от някои от най-добрите български критици. Печели множество награди както за стиховете си, така и за книгите си с лирика. През 1999 г. създава фондация “Национална читалищна мрежа”, чийто председател е и до днес. Носител е на орден “Св. св. Кирил и Методий” I степен - 2015 г.; най-високата награда на Министерството на културата “Златен век” - 2012 г., и Почетния знак на президента на Република България - 2011 г. Член на Съюза на българските писатели.

- Господин Дойнов, жива ли е българската поезия?

- Не само че е жива, но и разширява своето пространство в територии, които досега й бяха чужди - рапът например. За много от днешните хора това е то поезията - речитативи, с ударени гласни в края на думата. Но така е в цял свят - да си припомним текстовете на ранните “Мерилиън” или “Пинк Флойд” и много, много други банди, които по същество бяха висока проба поезия как влудяваха традиционалистите и предизвикваха езиков протест.

- Пишат ли младите днес поезия?

- Не само че пишат, но и издават. Наскоро бях жури на студентски литературен конкурс и наградените ме вцепениха, като извадиха телефоните си и оттам прочетоха своите творби. Ей Богу, през 80-те, ако ни бяха казали, че ще четем стихове от телефоните си, щяхме да ги изхвърлим през прозорците заради фриволна фантазия. Но истината е тази - в България има може би около 10 000 души, които пишат поезия. А може и да са двойно повече.

- Младите ли са надежда за ново развитие на поезията?

- Младите са въобще надежда! Истината е, че на нас, нашето литературно поколение, ни помагаха. Факт е, че нашите творби се печатаха в списание с 90 000 тираж, имам предвид сп. “Родна реч”, която ни направи известни още като юноши. Награди, конкурси, кабинет на младите писатели студенти и така нататък. И трябва да го кажа, че никой не ни е казвал какво да пишем. Но за това някой ден ще разкажа повече.

- Какво очаквате от конкурса за млади поети?

- Освен мен в журито са още двама култови поети - Златомир Златанов и Цанко Лалев, така че тримата ще се въртим на хорото. Но сериозно - да очакваме да се появи новият Христо Фотев, Борис Христов или Иван Методиев, значи да сме фантазьори. Всеки поет е сам за себе си, всеки е сам пред белия лист. Младите са животът на една нация и ние можем само да им се радваме.

***

По стълбата ни тишината

докосвам въздуха

разлистен

И утрото е пред вратата,

камбана във мен ще

плисне

Косите ти, назад

прибрани,

Ръката, облото ти рамо...

И моите горещи длани

върху гърдите ти от

мрамор

Преди във утринта да

тръгна,

ще се обърна към

жената

Момиче, към което

свърнах

по стълбата на тишината

***

Защото нощен земетръс

поражда свободата

във всичките огнища,

разпалва непосилни страсти,

откроява всяка общност.

Но ние знаем, че на края

ще възпеем минзухарите.

А те

смалени под звездите

ще усещат всяко зрънце

и ще виждат отдалече как

тишината ни нахлупва

островърхата си шапка.

***

Пекарната във

опустяло село

към полунощ се

оживява -

безплътни сенки

преминават

през сърцето й -

на път към воденицата

стаена

между земята и

небето!

И рано заранта с

почуда виждат

различните лица на

калдъръма -

как ще настигнат

другите заминали

и как със себе си

единствено ще вземат

ухаещата светлина

на хляба.

***

1. По каналите на студения въздух

аз се спускам надолу към сушата.

Зад мен някой дишаше глухо

и аз цяла вечност го слушах.

2. Преминавам пространствата бели

но не мога през Вечната зима!

Този сняг покрай нас не е ли

мисълта, че не ще ни има...

3. Но се спускам надолу! Премятам

се като нищожна прашинка!

И навлизам в огромното лято

със сняг във джоба и лед в очите...

***

Светена вода в джоба господен...

Сребърен вятър хвърля сянка отгоре

В пусти пространства, безводни,

идея за облак тежки порти отключва.

Странстващи рицари, блудници, бродници

възхваляват своите родини

Ако сме живи преди зазоряване -

Значи има надежда по пътя ни праведен.

Значи и още, че помним надеждата,

без която всичко ще е вече приключило.

***

Ще те позная в синкавия мрак

по устните ти с дъх на сол и мида

И после ще прекрача твоя праг,

зад който ще намеря Атлантида

***

Към вчера водят пътищата

римски

Къде ли водят майските мъгли

Не трябва много, но да бъде

истинско

Момиче, вечер и един светлик

Така се казва в песента

небесна

Дописани от камъни зелени

Ти чуваш шум, аз слушам песен

Сред цялата неподозирана

вселена

Разцъфнал свят, богат на

цветопади

На багри, светлини и синева

И църквицата кротка сред

площада

Приема пролетния ти парад

Природо, вечна като шесто

чувство

Като душата на Артюр Рембо

Така мъглите стават на изкуство

Сред тях щом срещнем капката

любов