ИНТЕРВЮ! Ванеса Пеянкова от сериала "Вяра, надежда, любов": Гледах раждане, за да се подготвя за ролята

Четох усилено за диагнозите, настъпващите усложнения и процеса на лечение, споделя екранната Маргарита

КОЯ Е ТЯ

Ванеса Пеянкова влезе в ролята на осиновената от леля си акушер-гинеколожка Маргарита Луканова в сериала "Вяра, надежда, любов" по Би Ти Ви. Родена е през 2001 г. в София. Дълги години е състезател по художествена и естетическа гимнастика. През 2024 г. се дипломира в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" със специалност "Актьорство за драматичен театър", в класа на проф. Пенко Господинов. Освен актьорството голяма нейна страст е рисуването.

Борислав РАДОСЛАВОВ

- Очаквахте ли толкова силен старт на "Вяра, надежда, любов" и наричат ли ви вече Маргарита близки и непознати?

- Надявах се! Но си признавам, че умишлено не искам да следя рейтинги, за да не се влияя и да остана концентрирана. Колегите понякога ме наричат шеговито Маргарита, да.

- Ролята ви е интригуваща - осиновена сте от вашата леля след смъртта на родителите в катастрофа, после ставате акушер-гинеколог. Как се подготвихте за това вълнуващо превъплъщение?

- Срещнахме се с консултанти от АГ "Майчин дом", в която снимахме. Срещнаха ни с техни колеги, разказваха ни истории и се сблъскахме с ежедневието. Четохме усилено за диагнозите, настъпващите усложнения и процеса на лечение. Гледахме операции, а аз лично наблюдавах раждане с цезарово сечение.

- Как ви се отрази?

- Не бих казала, че се уплаших. Много леко се успокоих. Станах по-запозната с тази тема.

- Преди 4 години участвахте и в сериала "Мен не ме мислете", в който на фокус са поставени проблемите, емоциите и въпросите на съвременния човек. Кои са те през призмата на едно момиче, родено в зората на новия век?

- Нашето израстване е доста по-различно от това на сегашните деца. Ние имахме все още възможността да нямаме телефони, да играем навън и да разчитаме единствено на въображението си. Започвам да разбирам като много положително нещо комуникацията, която имахме на живо. В същото време преходът, чиито деца сме ние, ни донесе други недостатъци. Виждам една много голяма несигурност в младите хора, както се случва и във "Вяра, надежда, любов", където говорим за желанието за семейство и сигурна работа във време, в което има много повече избор и възможности от преди. Това не ни помага много, защото бягаме от това да сме здраво стъпили на земята. Много ни "шарят очите" и това се превръща в истинско предизвикателство.

- Коя е Ванеса Пеянкова извън киното и театъра?

- Мислеща за случващото се в живота. Това ми харесва на професията, че постоянно се срещаш с нови теми - както сега в сериала се връщаме в 90-те години, когато не съм била родена. Това е съвсем друг начин на живот, обогатява те и ти дава теми, върху които да размишляваш. Постоянно премислям и анализирам нещата. Уча се малко да намаля разсъждаването и да се наслаждавам на случващото се. Понякога успявам, понякога не. Все повече нямаме време за себе си. Всичко е фокусирано върху работата, но трябва да се съхраним и опитвам да постигам баланс.

- Къде е вашето бягство за черпене на свежи сили и енергия?

- Чужбина! Винаги при възможност гледам да съм навън. Нова година посрещнах в Ирландия. Родена съм на 1 януари, а на 31 декември бях в прочутите "Скали на Мохер" на брега на океана. Това са моменти, в които да си припомним, че не всичко е работа и пари.

Разбира се, обичам да пътувам до красиви кътчета и в България.

- Разкажете ни за спортната ви кариера в художествената гимнастика.

- В Двореца на децата започнах с гимнастика чисто любителски. Казаха ми, че имам потенциал. Изпратиха ме в клуб "Академик" и останах там цели 10 години, докато не преустанових кариерата си. Много състезания, пътуване, медали и емоции спечелих. Имам все още прекалено много интереси и трябва да се възползвам. Спрях, за да се подготвям за НАТФИЗ. Първата година, когато кандидатствах "Актьорско майсторство", не ме приеха. Но през втората успях и влязох.

- От спорта да преминем към музиката - свирите на пиано, укулеле и барабани, пеете също.

- Изцяло ми е хоби. Имах голямо желание като дете да свиря на барабани. Като спрях с гимнастиката и си казах - какво като е късно, защо да не опитам. Казвали са ми, че имам слух и усет за него. Събрах си пари и си купих дигитално пиано. Учех се самичка.

- Рисуването ли ви вдъхновява най-много? Сътворили сте впечатляващи платна - от Чернобил и Втората световна война до красиви пейзажи.

- Това е нещо, което имам интерес да развивам. И нещото, което правя, откакто се помня. Абсолютно сама съм се учила, но смятам да потърся помощ да го развивам занапред.

Направих първата си изложба. Платната стояха през целия месец ноември в кафе-бар в столицата. Най-често през нощта рисувам. Ако не го направя на момента, после не се получава. Последната картина, която създадох, я сънувах - шахматна дъска с прочути скулптури.

Гледах също снимка на унгарски евреи във Втората световна война и се вдъхнових. Казах си, че през моя поглед трябва да я претворя цветно. Искам да направя историческа поредица.

- И на финала - какви са предизвикателствата пред младите артисти у нас?

- Изключително трудно е, защото страшно много квалифицирани хора излизаме да упражняваме професията. Много университети, академии и школи има. Изведнъж се появяват много хора без толкова голямо поле за изява. Важно е постоянството. Да си повтаряш, че не трябва да се отказваш. Всеки изпада в момент, в който се пита има ли смисъл. Учим се да оцеляваме в сегашните обстоятелства.