Здравко Стоичков: Заплашваха Наим с убийство

Здравко Стоичков не успява да сбъдне своята голяма мечта - участие на олимпийски игри. Европейският шампион и световен рекордьор в щангите ще сподели за тежките контузии, които го спират. Той разкрива и какво се случва в навечерието на бягството на Наим Сюлейманоглу в Турция.

- Г-н Стоичков, за олимпиадата в Сеул как стояха нещата с вас? Продължи ли пак да ви дебне Иван Абаджиев за всяка грешка?

- След случая с контузията на ръката ми Сашо Върбанов започна да вдига на 75 кг. Вече нямаше смисъл. Така или иначе Абаджиев вече беше решил, че ще ме качва на 82,5. След световното в София каза, че не съм бил същият Здравко Стоичков. Не съм можел, не съм бил толкова стабилен състезател. Вече чак толкова не се е занимавал с мен. Той достатъчно си свърши работата. Накара ме кача да на 82,5.

- Имаше ли някакъв шанс все пак да се докажете на контролните за Сеул?

- По принцип има една друга причина. След световното в София аз сам си правех тренировката. Вдигах много хубави тежести. Вдигах 187 и 227 на контролно. С Людмил Кочев отидохме на контролно в "Левски". Правех си сметката, че ми трябваше 180, и ги изхвърлих. Но трябваше да изтласкам 230. Излизам на 210, тласкам ги и отивам на 220, Кочев застанал до мене и вика:" Внимавай, да не ги изтървеш, че ще ги повтаряш пак." И аз тласкайки 220, щангата ми остана леко напред. За да вляза хубаво под нея и да мога да я задържа, усетих как този път здравият лакът излезе и влезе някак си много особено. Не можах да се подготвя за участие на европейското. Абаджиев не ме пусна, въпреки че пак си вдигах хубави тежести. Той реши, че Гидиков ще участва тогава. Световното беше същата година - 1987-а. Аз обаче две-три седмици не бях тренирал въобще след европейското. Бях обиден, че не са ме пуснали да участвам. Тогава със съпругата ми правихме годеж в Търговище. Връщайки се, оставаше една седмица до държавното лично първенство. Кочев ми заявява, че трябва да участвам. Казах му, че не съм подготвен. Той обясни, че искат да режат заплати и не знам какво. Още първия ден, както не съм тренирал, се хвърлих да тласкам 195-200 кг. Ударих коляното. До световното на пет или шест контролни вдигах 175 и 225. Асен Златев вдигаше 170 и 210. Реших се на нещо повече и да мина на 177. Четири пъти не можах да ги изхвърля. Златев изхвърли 180. Как го направи, не знам. Изтласка 220. Изоставах 7 кг от него на контролното. Реших, че трябва да тласна 230, за да го бия и да ме пуснат да участвам. Четири пъти 230 ги обръщах и така и не можах да ги тласна от гърди нагоре.

- Какво стана?

- Пуснаха Златев на световното. Той за малко щеше да хване нула. Дойде 88-а година за Сеул. Мен вече коляното ме болеше сериозно. Пиех по няколко аспирина на ден, само и само да мога да клякам. Юни месец реших, че няма смисъл вече да пробвам. Реших да се откажа. Отидох при Абаджията и казах: "Другарю Абаджиев, няма смисъл да се мъча. Отивам на "Славия" треньор." Той ми предложи да съм останел като помощник-треньор. Казах, няма как да стане.

- Вие сте били в тима по време на бягството на Наим Сюлейманоглу. Подготвяше ли се той преди това? Споделяше ли си с вас?

- Наим го докараха много рано в националния отбор. Той беше на 12-13 години. Дори не знаеше добре български. Години наред, понеже съм от Търговище и поназнайвах малко турски, съм се опитвал с него. Вече 84-та се заприказва, че ще му сменят имената, което за него беше много тежък удар. През 85-а първото ни пътуване беше на австралийски игри. Януари месец пътувахме за Мелбърн и имахме престой 12 часа на летището в Белград. Отивайки в Мелбърн, още тогава почнаха много турци да идват и го обработваха. Абаджиев много пъти ме е пращал да видя какво говорят. Като вляза вътре, и те млъкват. Общо взето, всички подозираха, че може да стане нещо. Показваха ни писма от Кърджали, които пращаха турците на Наим. Пишеха му, че ако се яви на още едно състезание за България, ще му е последното и въобще да не се прибира в Кърджали.

- Заплашвали са го?

- Абсолютно. Наим Сюлейманоглу не беше на 100% сигурен, че ще остане тогава в Мелбърн. Преди това в Швеция турци и гастарбайтери също са го обработвали да остане и да избяга от България. Когато стана, точно тогава една група бяхме във Франция. Имаше финален кръг от Европейската купа. Ние бяхме там, а те в Мелбърн. Връщайки се оттам, ни привикаха службите веднага. Мен като комсомолски секретар ме питаха как може да не знам, че той ще бяга. Казах им: "Аз какво да направя? Първо, не съм бил в Мелбърн. Второ, не съм някакъв разследващ. Трето, имаше ваш човек с него. Защо не го опазихте?". Така че Наим остана в Мелбърн, но беше просто в последния момент и той не е мислил да го прави.

- Мислите ли, че точно тази заплаха е повлияла?

- Със сигурност е повлияла тая заплаха. Той имаше апартамент в Кърджали, не смееше да излиза. Наим беше толкова популярен в Кърджали. Имали сме случаи, в които влизахме в дискотеката, той заставаше и показваше някое момиче и те стават и тръгват. Даже не го питат къде ще отидат. Толкова популярен беше в Кърджали. В един момент не може да си отиде там, защото го заплашваха.

- След като виждате, че мечтата ви не може да се сбъдне, било заради контузии, било заради други фактори, все пак оставате в щангите. Не тръгвате по пътя на други спортисти в сенчестия бизнес.

- Опазих се, защото съм от хората, дето не мога да ударя човек, без да ми е направил нищо. А това, което се правеше в ония групировки... Не че не съм имал възможност. Стефан Мирославов-Крушата деня преди да бъде застрелян, беше в залата. Той беше една година по-малък от мене. След 1988 година го бяха вкарали за изнасилване ли, за побой ли. Една година беше в затвора и като излезе, от "Славия" го назначиха като състезател. Той обичаше да вдига щанги и беше всеки ден в залата. И предния ден беше. На другия ден тръгна за Ловеч и разбрахме, че е застрелян. Така че имал съм възможност да вляза. Познавах се и с Васко, Бог да го прости, една година по-малък от мене. С Маргина и Маджо бяхме съученици. Не ставах за тая работа или по-точно, не исках. Смятах, че това са временни неща и рано или късно ще отшуми. Исках да бъда треньор и това е.

- Били сте и треньор на националния отбор по вдигане на тежести. Какво се случи тогава?

- През 2007-а Коджабашев го върнахме като президент на федерацията. Предложи ми да поема кадети, юноши и девойки, кадетки. Две години подред ги водих по европейски първенства. Имам около 40 медала спечелени. Бяха общо четири първенства - 2007-а две и 2008-а едно, защото на кадетите не можахме да участваме по понятни причини. Хванаха целия национален отбор с допинг. Наказаха ни, не се беше платила глобата. Готвих всичките децата. Бяхме много добре подготвени. Нямаше как да отидем. Те реваха, аз ревах. След това 2008 година с юношите отидохме в Дуърс. Пак спечелихме доста медали и 2009 г. Коджабашев ми предложи да поема мъжкия национален отбор. Получиха се скандали с някои колеги. Точно тогава, понеже нямаше пари, нямаше къде да ги готвим. Подготвял съм ги на улицата, на една площадка навън на Граматиково, на Коджабашев на хотела. Той ги хранеше, плащаше спане и всичко. Бяхме говорили с евентуално да участват тия, които са могат да влязат в шестица. И в един момент разбирам, че Гидиков с Коджабашев са договорили да пуснем само двама-трима. Има и други причини, които не искам да ги споменавам. Няма смисъл, но така или иначе, някои хора направиха пътека да говорят против мен, че не съм си вършил работа, че съм си гледал работа през пръсти и не знам какво. Зложелатели. Единият беше Борислав Гидиков. Незнайно защо. Не, аз знам защо, но няма смисъл да го споменавам. И така в един момент дойдоха, казаха ми да си подам молбата за напускане. Тръгнах си, тъй като никога не съм бил женен за тоя национален отбор. Това беше последният път, когато се занимавах професионално с щанги.

- Виждате ли положителна тенденция с това, което направи Карлос, с бронзовия медал на Божидар Андреев?

- Такива като Карлос, като Божидар наистина са някакви птички. Иван Димов също. Ангел Русев, разбира се, въпреки че в момента европейското вдигане на тежести е на много ниско ниво. Не може да се каже, че постиженията на Иван и Ангел могат да ги класират напред на световни първенства. Но пък това пък носи след себе си амбиция и тия момчета би трябвало да напредват и да се развиват. А що се отнася до Карлос, неговите постижения са единствени, които се доближават до нашите. Ние сме вдигали постижения за всички времена. Никой не е вдигал повече нито преди нас, нито след нас. Единствен Карло се доближава до нашите и той заради това толкова много се отличава.

- Но много хора веднага ще ви контрират и ще кажат, че вие сте били стимулирани. Това си е допинг, нали?

- Това Иван Абаджиев трябваше да обясни на хората на времето за какво става въпрос. Това, което ние сме взимали, са лекарства, които не са направени за спортисти, и това не е допинг. Всичките тия неща са направени за жени и са препоръчвани от лекарите след тежка бременност. Хора, прекарали инфаркт, тъй като това са средства, които засилват имунния и белтъчния синтез. Оттам идва вече по-бързото усвояване от мускулите и по-бързото възстановяване. Ние тренирахме страшно много. Аз съм вдигнал 200 кг над 10 000 пъти в живота си. За да го направиш това, ти по някакъв начин трябва да се възстановяваш. Сега също го правят. Просто има нови неща, защото онези, които ние взимахме, впоследствие бяха вкарани в тая листа. Хората си мислят, че става въпрос за наркотици едва ли не. А това няма нищо общо. Така че Карлос в момента със сигурност момчето се възстановява с нещо, което не се знае дали утре или в други ден няма да го вкарат в листа на допингите и какво? Трябва ли да кажем, че Карлос взима забранени неща? Така че е много относително това, което се коментира за нашето време. Аз само мога да кажа едно нещо - не съм хващан.