Шампионът по борба Стоян Балов: Подкрепям Станка Златева

Олимпийският вицешампион по борба Стоян Балов започва своя път от село Чавдар и сбъдва своите мечти. Пред неговите очи се сменя политическият строй. Промяната се отразява сериозно на спорта. Неговите колеги приключват своите кариери и стават охранители за много по-големи заплати. Той говори за пътя си пред youtube канала "Спортната джунгла" и "България Днес".

- Стоян, вие сте световен шампион по борба, олимпийски вицешампион от Сеул, един от най-славните и велики български борци. Как сте? Все още ли поддържате прекрасния клуб на Етрополе по борба?

- Последната година се пенсионирах и активно не се занимавам с треньорска дейност. В момента отделям повече внимание на внуците. Имам четири внуци и ходим в Англия. И двамата ми синове са там. Обикновено през два, през три месеца им помагаме. След това се връщам в България.

- Какво мислите за ситуацията в българската борба? Доволен ли сте от това, което виждате?

- Изцяло мога да кажа, че съм на страната на Станка Златева, тъй като аз съм един от потърпевшите. Най-добрият ми състезател по борба - Йоан, беше заменен от Новиков. Чест и слава за него, че стана олимпийски шампион, при положение че е тренирал шест-седем месеца в България и след това взима злато. Повод за гордост е, но предпочитам моят състезател да беше станал трети, а не олимпийски шампион. Щях да се зарадвам много повече.

- Това е нормално, защото работите с него от дълги години, знаете как е започнал.

- О, знам. Той отиде в "Левски". Там вече неговото развитие е най-голямо. Самите сътресения, които станаха напоследък във федерацията, мисля, че след време ще бъдат за добро. Няма да забравя времето, когато бяхме такава сила в борбата, че на двустранна среща със Съветския съюз завършвахме шест на четири за нас. От 10 състезатели във всички категории всеки се бореше за първо или второ място. Аз имам едно второ място на европейско, за което бях мъмрен. Преди това бях станал световен шампион. На европейското станах втори и оценката ми беше лоша. Тогава критериите бяха много по-завишени.

- Вие се раждате в село Чавдар. Разкажете за вашето детство. Имате брат, който също е елитен борец, европейски шампион.

- За добра участ ние с моя брат сме почти на една възраст. Разликата ни е година и един месец. Така че през цялото време сме вървели заедно. В първите седем години в националния отбор при мъжете той беше титуляр и участваше на всички първенства. След като приключи, а наближи олимпиадата в Сеул, аз просто заех неговото място. Обаче имаше голям драматизъм в тази наша категория. През 1985 г. станах световен шампион и получих контузия, която ме извади от строя за година. На другата година мой конкурент, много голям борец - Емил Иванов, стана световен шампион и аз имах чувството, че в един момент мен ме забравиха. Трябваше да събирам сили да се боря. Направиха ми операция на крака, която беше при професор Шойлев. Беше много сложна - скъсване на кръстни връзки. Кракът ми отъня с 6 см. Започнах рехабилитация и в един момент някъде над 30-40 см не можех да свия крака. А наближаваше олимпиадата. Исках да участвам, но виждах, че не вървят нещата. Тогава разбрах кой може да ми бъде приятел в живота, а не когато съм шампион, всеки да ме тупа по рамото. С течение на времето започнах да се възстановявам. Няма да забравя бате Боби Дросев, старши треньорът, ми се обади по телефона и каза: "Стоянчо, трябва да отидеш, има един турнир в Норвегия. Да видим как си, в какво състояние си, можеш ли да се бориш, не можеш ли". И аз му казвам: "Е, бате Боби, той кракът ми е отънял толкова". Той настоя да пробваме. Това ми е било едно от най-трудните състезания, защото в Норвегия борбата беше много на почит. Съобщаваха, че съм световен шампион. Излизам да се боря с някакъв посредствен борец, който така ме разхвърля, че мислех повече с борба да не се занимавам. Не знам амбицирах ли се, какво стана след тази среща. Започнах да тренирам сам вкъщи. Мерех си крака как ми се увеличава и наближи европейското първенство. Трябваше да има преборвания за него. Възстанових се и на републиканското станах първи. Емил беше световен шампион, аз също световен с по-стара дата. Имахме три преборвания на "Спортпалас", докато се излъчи победител. На първата борба го победих аз, на втората той. На третата вече го победих и ме пуснаха. Това ми беше билетът за олимпиадата, тъй като на това европейско станах втори и получих критиките.

- Помните ли първия си официален мач срещу брат ви?

- Спомням си. Ние много често сме се борили с него на финал. Имало е случаи, викат ни, като се борим, на съдийската маса, нещо ни предупреждават, карат ни се, ние си се борим, който трябва да надвие, надвива. Първите седем години той ме надвиваше. Беше и по-силен. В един момент в националния отбор се оказахме той първи човек, аз втори в категорията. Треньор ни беше олимпийският шампион Георги Мърков. Той пряко отговаряше и за 57, и за 62 и вече си имаше национален треньор - бате Боби Дросев. Всичко беше наред. Отделяха се големи средства за спорта. Имаше привилегии. Някои говорят против този строй, обаче мисля, че за спорта това беше най-прекрасното време.

- Вие сте били много талантлив и съм сигурен, че в София големите клубове са ви забелязали. Как сте се разминали с преминаване при тях и сте останали в Етрополе, защото обикновено тези случаи са много редки?

- Брат ми беше в ЦСКА на категория 57. Той беше втора година войник. Аз трябваше да влизам в казармата и ръководството ни имаха връзки с поделението в Горна Малина. Уредиха ме да служа там и ако е възможно, после да си дойда в Етрополе да се боря. Обаче нещата не се развиха точно така. Имаше един период, в който седях там някъде към три-четири месеца и след това за едно състезание ме уредиха да участвам в Плевен, да се боря за отбора. Там станах трети на категория 52 кг. След една година ме прехвърлиха в Ботевград и оттам ме уредиха да идвам да се боря за отбора на Етрополе. Знам, че през следващата година, като станах световен шампион, ми бяха сложили една снимка в поделението в Горна Малина, където съм служил. И аз много се гордеех с това, защото всички големи борци все са били през спортна школа. Аз не съм бил през цялото време, но съм минал през редовна казарма. След като мина казармата, ми дадоха апартамент в Етрополе, установих се и започнах да се боря към отбора. С брат ми имахме много предложения и от "Левски", и от ЦСКА, но останахме в Етрополе.

- Отказали сте на "Левски" и ЦСКА?

- Да, да. Много пъти.

- Кога се утвърдихте в националния отбор като първия човек в категорията. Колко време ви трябваше, за да стигнете до това ниво, което ви позволи да спечелите световната титла?

- Дълго време. Като бях втори човек след брат ми, ме пращаха също по големи турнири. И всички тези момчета, които бяха ставали първи, втори, взимали медали от големи първенства, ги побеждавах. Почти бях сигурен, че няма как. Толкова време съм чакал, толкова съм го желал това нещо. Може би рядко е имало хора, които за пръв път да участват при мъже на световно първенство и да станат шампиони. Аз това го постигнах и единственият проблем беше контузията ми на следващата година, която ми попречи да продължа и да участвам още на едно-две големи първенства.

- Разкажете за световното през 1985 година. Със заминаването ли бяхте уверен, че ще станете световен шампион?

- Не съм вярвал, че ще стана световен шампион, но бях почти сигурен, че медал ще взема. Проведох шест срещи и почти всичките с технически туш съм ги победил. Съжалявам, че нямам някакви кадри от тези борби. На финала един руснак го победих с шест на две точки и това са ми спомените. Чувствах се готов борец за големи първенства.