Олимпийската шампионка Екатерина Дафовска: Медалът беше на един изстрел в Солт Лейк Сити

Претренирах за игрите в Солт Лейк Сити

Ръководството допусна грешка

В WADA има лобиране и плащане

Олимпийската шампионка Екатерина Дафовска разкрива какво точно се е случило преди най-драматичното състезание в историята на българския биатлон - женската щафета на Олимпийските игри в Солт Лейк Сити през 2002 г. Психическо напрежение. Грешки на ръководството. Един изстрел повече.

- Г-жо Дафовска, как се промени животът ви след олимпийската титла през 1998 г.?

- Промени се. Повече внимание ти обръщат журналисти. Това е и отговорност. Трябва да докажеш, че не е случайно. И претренирах за следващата олимпиада. А успях лятото да бъда в много добра форма. Тренирах заедно с Ирина Никучина, а тя има доста по-добри функционални качества от моите, все пак от ски бягането дойде. Това ми изигра лоша шега. Моят организъм не може да работи на такива високи натоварвания. Не си слушах организма да се възстановявам доколкото е възможно. Септември бронхит направих, а октомври пневмония. Едвам се възстанових да тръгна по лагери, декември пък грипове.

- Но все пак успявате да стигнете до Солт Лейк Сити, където очакванията са били големи към вас. Вие сте в добра форма, защото във всичките ви състезания сте в Топ 15.

- Да, пета, десета, петнадесета и четвърти на щафета. В много добра форма бяхме всички. Най ме е яд за щафетата, защото там рускинята беше на един изстрел. От бързане на последна стрелба бъркнах един резервен изстрел повече. А от 26 секунди на шест финиширах. Руснаците викаха на изкачването: "Дано Катя не я мине, че всичките ще ни уволнят тука". 6 секунди не ми стигнаха.

- Вие правите най-силната обиколка на четвърти пост. Направо летите.

- Летиш, летиш, но от бързане... Напрежението не прощава, когато гониш и виждаш този, който е пред теб.

- Предполагам, че ви е било много неприятно на целия отбор заради това, че толкова малко не ви е стигнало.

- Ние вървяхме втори, трети, Павлина първи пост, Ирина, но пак имаше грешка на нашето ръководство. Предната вечер ни събират и председателят на федерацията и треньорите бяха изчислили, че ще сме трети. Ама как ще сме трети? Как ще ни го кажете вие? Изчислили от спринтовата дисциплина, като от всички отбори взимат четирите участнички. Смятат им времената. Обаче къде слагат резервни патрони? Всичките момичета се стресираха. Едната глава я заболя, другата корем. Ива Шкодрова трябваше да е четвърти пост. Тя вика: "А, не, не, аз няма да съм четвърти." Започна едно притеснение, едно чудо. Това е антипсихология. Ей това са грешки - треньорски, ръководни, които не трябва да се допускат. Един спортист не се ли е наспал на другия ден да е спокоен, нервната система да му е спокойна - какво? Трупа се напрежение, едно трепване и си извън всякакви медали. А при нас стрелбата е много психологическа. Така че това са грешки. После 2002 и 2003 година, когато бях водачка за световната купа, по подобен начин ме хвърлиха в устата на журналистите. Вместо да ме спестят да не се прибирам в България. За една седмица тук ме разтегнаха като ластик вашите колеги. Председателят каза: "Трябва да се шуми, трябва да се прави реклама." Добре де, ама изпуснах ли златния глобус? Изпуснах. Поне трета да стана. Станах четвърта за световната купа, защото се преуморих, защото ме хвърляха на журналисти. Това нещо е абсурд.

- Това ли ви попречи?

- Ние направихме максимума. Аз съм го казвала. Жълтия номер го взех декември, без да имаме масажист. Това са три световни купи. Краката те болят, всичко те боли. Една друга се масажираме, размачкваме. Пиеш аналгини, защото ще се скъсат мускулите от болка. Масажист от януари. Вече с плексити и с един куп схващания. Няма как да стане. Руският доктор казваше: "Нашите рускини, ако са на вашето възстановяване, досега да са умрели. На вас да ви направят паметници в България." Това ни е било нивото. Не сме имали до такава степен обезпеченост, екипи, хора около нас. Иначе със сигурност можеше още повече да се постигне.

- Много се говореше тогава за астматиците в биатлона, с които водехте неравна битка.

- Включително Албина Ахатова, която януари месец я хванаха с допинг. Просто руснаците си платиха на президента на Международната федерация, който преди осем години предаде поста точно заради корупция. Всеки си намира някаква вратичка. Масово норвежки, германки, шведки си пръскаха, бяха с помпичките в тоалетните. Пръскат за разширяване на дробовете. Регистрирани са астматички. Това е неравната битка, но тя в големия спорт винаги е била. На днешно време има медицински изключения и регистрирани малко по-ограничен брой от най-добрите спортисти, които ползват забранени препарати. Но има медицинска тайна и всички останали се държат с биологични паспорти да не им мръдне хемоглобинът, да няма всички да са на едно ниво. И западните държави не са от най-богопомазаните, които нищо не правят. В Торино австрийците италианската полиция ги гони, наказаха доктори, имаха кръвен допинг, хванаха им преливане на банки. Чували сме за специални лаборатории в Германия, където ходят да им сменят или да обогатяват кръвта. Говори, се че във WADA има лобиране и плащане, за да се покриват определени спортисти.

- Вие как успяхте след Солт Лейк Сити през 2002 и следващия сезон да задържите тази мотивация и да продължавате да бъдете сред най-добрите?

- По принцип, когато печелиш, когато правиш класирания, това те мотивира. Разбира се, че съм имала и много тежки моменти. След тях са били най-високите ми върхове. Мотивирането е олимпиадите. Едва стигнах до Торино, последната олимпиада. 2004 година скъсах ставната капсула на рамото на тренировка в Австрия.

- Как се случи?

- С ролерите правим бутане само на ръце, 7 км изкачване, два пъти нагоре, надолу. Това е на следобедна тренировка и всичко ми се схвана. Продължих да бутам ,без да си усещам тялото вече, и скъсах капсулата. След това ми костваше много трудна подготовка, докато стигна до световното първенство от 2005 и до Торино. Немски лекари ме преглеждаха в Оберхов във военната база. Те ми биха и блокировки, за да мога да тренирам, да не ме боли рамото. С един дъмпел спях нонстоп, за да поддържам мускула да не ми излиза рамото. Майтапихме се, че ако бях на параолимпийските, златен щях да взема. След Торино вече се оперирах и отказах.

- В Торино сте осма. Имаше ли нещо, което можеше да стане по-добре?

- Аз и на дългата дистанция станах десета. Не помня с колко пропуска бях, но на масовия старт с три станах осма. Просто с по една грешка повече. Отново имахме нов стрелкови треньор в същия сезон, който много обичаше да прави промени по пушките, да пипа. На мен ми пипна предварителния ход на спусъка преди началото на сезона и това ми развали цялата стрелба до декември. След трите световни купи си го върнах този предварителен ход. Но това е все едно хващаш нова пушка - съсипва ти абсолютно всичко.

- След олимпийските игри през 2006 година бяхте ли готова да се откажете, или първо искахте да видите как ще се чувствате след операцията?

- Честно казано, започнах да се изморявам, по-бавно да се възстановявам. Обаче треньорите ме натискаха: "Айде, Кате, ти можеш още." Да, ти можеш, ама като си започнал на 18 до 30 и много си дал, организмът се изтощава. Това беше причината да спра със спорта. Приех, че е време да спра.

- Лесно ли ви се получи преминаването от спортист към човек, който върти хотел?

- Не, не мога да кажа, че е лесно. С втория ми мъж, който работеше в тази сфера и му беше по-ясен този бизнес, разчитах на това той да го движи, докато аз бях лицето. След това човек се научава. Макар че през всичките тези години бях и председател на федерацията - от 2010 до 2022 г.

- Предполагам, че много ви е човъркало да се занимавате с биатлон.

- Председателят на федерацията идваше да ми се моли: "Ти си човекът!". Един куп неща зарязани и задължения ми остави. Биатлонът ми е второто семейство и до ден днешен не съм се откъснала. В Международната федерация съм, след като приключих с нашата.

- Как виждате бъдещето на биатлона на фона на сегашните състезатели?

- Има малко дупки, но и при нас ги е имало. Винаги са се сменяли - или женското поколение е по-силно, а след 15 години мъжкото. Ние не сме Норвегия да имаме 22 000 деца на най-ниското ниво. Имаме 150 деца и от тях не може да изкараш по няколко генерации топсъстезатели. Така че и това, което го правим, е продължение на нашите традиции в спорта. Смея да твърдя, че в биатлона поддържаме стабилно представителство на всички олимпиади и жените, и мъжете.